Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Манко, този недодялан философ.

— Тогава я притиснах силно към себе си и ѝ казах да не се тревожи. Казах ѝ, че сърцето ми не може да побере цялата любов, която изпитвам към нея. И че скоро отново ще бъдем заедно.

— Там беше ли безопасно, как мислиш?

— В хижата ли? Разбира се. Морган никога нямаше да я намери.

— В Чайна Гроув ли казваш, че е била?

— На половин час път. На езерото Бадин.

Разсмях се.

— Да не се занасяш с мен?

— Знаеш ли я?

— Естествено. Цяла вечност мина откакто ходех там да се къпя гол. — Кимнах в знак на съгласие, че изборът е бил добър. — Почти е невъзможно човек да види хижите на западния бряг.

— Освен това мястото е адски красиво. Докато се отдалечавах, помня, че си мислех колко хубаво би било, ако това беше нашата къща и как Алисън ще ме чака на вратата да се прибера у дома след работа.

Манко се изправи и отиде до прозореца. Взря се през отражението си във влажната нощ.

— След като си тръгнах, поех към шосето. Изскочих точно пред тях и се престорих, че се отправям назад към нея, но всъщност подведох копоите в обратната посока, нали се сещаш. Но те ме пипнаха… човече, всичките. Ченгетата, охраната… и самият Морган.

Той ми се нахвърли… Беше ужасно разярен, лицето му беше почервеняло. Заплаши ме. А после започна да ме моли да му кажа къде се крие дъщеря му. Но аз не се пречупих. Думичка не му казах. Не ме интересуваха нито парите му, нито главорезите му. Парите са сила, но същото важи и за любовта. Дори не се наложи да се бия с него. Само ме погледна в очите и разбра, че съм спечелил. Дъщеря му обичаше мен, не него. Алисън беше в безопасност. Щяхме да бъдем заедно, само двамата. Бяхме победили Томас Морган — магнатът, богатият кучи син и баща на най-красивата жена на земята. Тогава той се обърна и тръгна към лимузината си. Е, тук историята свършва.

Помежду ни настъпи тишина. Беше почти полунощ и вече бях там повече от три часа. Протегнах се. Манко закрачи бавно, лицето му пламтеше от очакване.

— Знаеш ли, франк, голяма част от живота ми не премина така, както исках. Животът на Алисън също. Може да нямаме друго, но имаме любовта си. А това ни стига.

— Трансцендентна любов.

Чу се звън и разбрах, че Манко отново беше допрял чашата си до моята. Изпихме всичко до дъно. Той погледна през прозореца към тъмнината на нощта. Дъждът беше спрял и бледата луна прозираше през облаците. Някакъв часовник започна да отмерва дванайсет. Манко се усмихна.

— Време е да тръгвам за срещата си с нея, франк.

По вратата проехтя силен удар и тя внезапно се отвори. Изправих се сепнат.

Манко спокойно се обърна със същата усмивка на лицето си.

— Добър вечер, Тим — каза мъж на около шестдесет години. Беше облечен със смачкан кафяв костюм. Зад него няколко чифта очи се взряха в мен и Манко.

Леко ме загложди фактът, че чух кръщелното му име. Манко винаги беше давал да се разбере, че предпочита прякора си и считаше използването на Тим или Тимъти за обида. Но тази вечер дори не обърна внимание, само се усмихна. За миг настъпи тишина, когато друг мъж, облечен с бледосиня униформа, влезе в стаята с поднос в ръка и сложи в него мръсните чинии.

— Хареса ли ти, Манко? — попита той, като посочи с глава подноса.

— Амброзия — каза Манко и вдигна вежди към мен. По-възрастният мъж кимна, после извади синкав документ от сакото си и го разгърна. Последва дълга пауза. След това с тържествен южняшки баритон зачете:

— Тимъти Албърт Манковиц, съобразно присъдата, произнесена съгласно отправеното към вас обвинение за отвличането и убийството на Алисън Кимбърли Морган, постановявам смъртното наказание, издадено от губернатора на щата Северна Калифорния, да бъде приведено в сила днес в полунощ.

Надзирателят подаде документа на Манко. Двамата с адвоката му вече се бяха запознали с копието, изпратено по факса от съда и тази вечер той погледна едва ли не с отегчение документа. Не забелязах по лицето му и сянка от абсолютното недоумение, което почти винаги се наблюдава по лицата на осъдените на смърт затворници, когато четат последната кореспонденция, която изобщо ще получат.

— Линията с губернатора е открита, Тим — каза началникът на затвора провлачено — и той е на бюрото си. Току-що разговарях с него. Но не мисля… искам да кажа, той вероятно няма да се намеси.

— От самото начало ти казах — спокойно отвърна Манко. — Дори не исках да обжалваме.

Служителят по изпълняването на екзекуцията, слаб, наглед делови мъж, който приличаше на чиновник от зърнената промишленост, закопча с белезници китките на Манко и му махна обувките.