Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Тези сведения събудиха интереса на Келър.

След обаждането той завърши обяда си.

Тони закъсня половин час. Когато влезе в кафенето, той не само че не бързаше нетърпеливо към масата му, а по-скоро влачеше крака.

— Добре — каза Келър, когато момчето застана пред него. — Тази вечер ще ти позволя да седнеш с нас за два часа. Но ще си тръгнеш, преди да започне играта с големите залози.

— Но… — с намръщено изражение отвори уста момчето.

— Това е сделка. Или я приемаш, или изчезваш.

— Предполагам, че ще приема.

— Донеси най-малко десет хиляди… И се опитай да не ги загубиш още в първите пет минути. Окей?

Миговете преди началото на играта са магични. Всеки от играчите с нетърпение очаква да запали силна кубинска пура, да поспори за Стоманените, Буталата или Джазмените, да разкаже виц — от онези, които мъжете разказват само помежду си.

Но усещанията, носени от тези малки удоволствия, изобщо не могат да се сравнят с емоцията, подхранвана от една доминираща в главите им мисъл: Ще спечеля ли?

Нека оставим настрана приказките за любовта към играта, за тръпката от предстоящия сблъсък… тези неща естествено ги има. Но онова, което отличава професионалният играч от дилетанта, е обсебващият стремеж да стане от масата с повече пари от тези, с които е седнал. Всеки професионалист, който твърди обратното, е лъжец.

Седнал в задимената, тъмна задна стая на Таверната на Сал сред кашони със салфетки, сламки и кафе, стекове бира, тон празни форми за лед и счупени столове, Келър усещаше тази тръпка. Тазвечершната игра щеше да започне с малки мизи (Келър ги наричаше пени-мизи, макар да не се приемаха залози под 10 долара), но щеше да продължи с високите залози късно през нощта, когато щяха да пристигнат двама сериозни играчи от Чикаго. Тогава огромни суми пари щяха да сменят притежателите си. Но наелектризиращото усещане, което той чувстваше при играта с големи залози, не беше много различно от онова, което сега пробождаше гърдите му или дори от онова, ако играеше за джобни пари. Гледайки голата дървена маса и неотворените тестета карти, струпани в средата, един въпрос занимаваше ума му: Ще спечеля ли?

Пристигнаха и другите играчи. Келър кимна за поздрав на франк Уендъл, директор на счетоводния отдел на заводите „Грейт лейкс“. Пълен, нервен и непрекъснато потящ се, Уендъл се държеше така все едно в следващия миг щяха да бъдат атакувани от полицията. Уендъл беше доброто момче в покер средите, сред които се движеше Келър. Той подхвърляше в разговора фрази като: „Знаете ли, в едно тесте от 52 карти има 5108 възможни флоша и само 78 възможни двойки. Странно, но човек се чувства по-сигурен, ако погледне числата.“ И после с доволна усмивка се впущаше в разяснителна лекция за тези числа, която не прекъсваше, докато някой не му кажеше да си затваря устата.

Дундестият, гръмогласен, пушещ като комин Куентин Ласки, собственик на верига от автотенекеджийски сервизи, беше най-малко образованият, но затова пък най-богатият човек в стаята. Жителите на Елридж със сигурност бяха страшно лоши шофьори, защото сервизите му непрекъснато бяха претрупани с работа. Ласки играеше без скрупули и без много да му мисли — затова и губеше, и печелеше на едро. Последният от групата беше противоположност на Ласки. В края на шейсетте, слаб и сивокос, Лари Стантън бе израснал в града, цял живот бе работил в местна фабрика и после се беше пенсионирал. В Елридж стоеше само през част от годината, зимите прекарваше във Флорида. Вдовец, той имаше постоянен доход и беше консервативен и прецизен играч, който никога не печелеше или губеше големи суми. Келър гледаше на стареца като на някакъв вид талисман на играта.

Последен пристигна най-младият. Опитвайки се да изглежда спокоен, но видимо развълнуван, че ще участва в сериозна игра, Тони влезе в стаята. Беше облечен с торбести панталони, тениска, шапка с козирка и сърбаше кафе от пластмасова чаша. Какъв проклет тийнейджър — изсмя се вътрешно Келър.

Младежът беше представен на останалите играчи. Келър забеляза, че Стантън е неспокоен.

— Всичко е наред. Проверих го.

— Ами изглежда ми малко млад, не смятате ли?

— А може би вие сте малко стар — отвърна му хлапето. Но се усмихна добронамерено и подозрителността, която засенчваше лицето на Стантън, бавно се разсея.

Стантън беше банката. Взе пари от всички и започна да раздава чиповете. Белите бяха един долар, червените — пет, сините — десет, а жълтите — двайсет и пет.