Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— Как се казваш?

— Тони Стинглър.

— На колко си години?

— На осемнайсет.

— Дори ако има някаква игра, каквато всъщност няма, ти не можеш да играеш. Непълнолетен си. Няма да те пуснат в бара.

— Тя обаче ще се играе в задната стая на Сал. Няма да е в бара.

— Откъде научи това? — попита намръщен Келър. В края на четиридесетте, този мургав мъж беше все така силен и здрав както преди двадесет години. Когато задаваше въпроси с такъв тон, човекът насреща му преставаше да се прави на хитър и отговаряше точно и ясно.

— Имам приятел, който работи в пицария „Маркони“. Той е дочул разни неща.

— Кажи на тоя твой приятел, че трябва да внимава какво чува. И още повече да внимава на кого казва онова, което е чул.

Келър отново се приведе над хамбургера си.

— Виж — хлапето бръкна в джоба си и извади от там пачка банкноти. Предимно стотачки. Келър, който играеше хазарт от много по-ранна възраст от тази на момчето срещу него, можеше лесно да отгатне каква сума има в пачката. Хлапакът държеше в ръка около пет хиляди.

— Сериозен съм, човече — каза Тони. — Искам да играя с теб.

— Откъде взе това?

— Имам ги — повдигна рамене момчето.

— Не ми пробутвай разни детски залъгалки. Ако искаш да играеш покер, трябва да го направиш по правилата. А едно от тях гласи, че всеки играе със свои собствени пари. Ако си ги откраднал, веднага разкарай задника си оттук.

— Не съм ги откраднал — каза момчето, снишавайки гласа си. — Спечелих ги.

— На карти или от лотария?

— На карти.

Келър отхапа солидна хапка от хамбургера и отново вдигна поглед към момчето.

— Защо с мен? Има много други, с които да играеш.

Западащият град Елридж с население от около 200 000 се намираше в индустриалната стоманодобивна зона край голямата сива река Индиана. Освен че му липсваше класа, градът бе затънал в доста греховни занимания. Проститутките и стриптийз танцьорките бяха обичайна гледка. Но най-големият бизнес в града бе незаконният хазарт и причината за това беше съвсем практична — Атлантик сити и Невада не бяха много близо, а малкото индиански казина с лицензирани маси за покер събираха долнопробни аматьори.

— Защо с теб ли? — попита Тони. — Защото си най-добрият играч в града, а аз искам да играя с най-добрия.

— Какво пък беше това, някакви тъпи лайняни залпове в стил Джон Уейн.

— Кой е Джон Уейн?

— Господи… ти не си от нашия отбор, хлапе.

— Има още много от тези, там откъдето ги вземам — момчето стисна пачката. — Доста много.

Келър махна с ръка към парите и се огледа наоколо.

— Разкарай ги оттук.

Момчето ги прибра обратно в джоба.

Келър отново заби зъби в бургера, мислейки за времето, когато не много по-голям от това хлапе започна да проправя пътя си в покера, като се стараеше да участва в колкото се може повече игри. Единственият начин да научиш покера е да играеш за пари срещу най-добрите играчи, до които можеш да се докопаш, ден след ден, ден след ден. Да губиш и да печелиш.

— Откога играеш?

— От дванайсетгодишен.

— А какво мислят родителите ти за това, което правиш?

— Те са мъртви — каза хлапето с равен глас. — Живея с чичо си. Когато е тук. А той често отсъства.

— Съжалявам.

Тони вдигна рамене.

— Слушай, аз не бих допуснал в играта никой, който няма препоръки от някой надежден човек. Така че…

— Играх два пъти с Джими Лоугън. Познаваш го, нали?

Лоугън живееше в Мичиган и беше достоен играч. Залозите не бяха големи, но Келър беше изиграл няколко много добри игри срещу него.

— Иди си вземи сода или нещо друго. Върни се след двайсет минути.

— Хайде, човече. Не искам…

— Отивай за сода — изсъска мъжът. — И ако пак ме наречеш „човече“, ще ти счупя пръстите.

— Но…

— Тръгвай… — изхриптя дрезгаво Келър.

Ето това е да имаш деца, помисли си той, в чийто живот на професионален играч на покер нямаше място за жена и деца.

— Ще бъда ей там — Тони кимна към зеления сенник на отсрещната страна на улицата.

Келър извади мобилния си телефон и се обади на Лоугън. Трябваше да внимава кой допуска в играта. Преди няколко месеца някакви настървени репортери, на които им беше омръзнало да пишат за корупцията на общинската администрация и скандалите в бизнес средите, направиха серия от репортажи за хазарта в града. „СРАМЪТ НА ГРАДА“ беше водещото заглавие на серията статии. Полицията беше притисната от кмета да затвори някои от по-големите салони и Келър трябваше да бъде внимателен. Но Джими Лоугън потвърди, че е проверил щателно момчето преди месец и нещо. Бил влязъл в играта със солидна сума, която загубил, но въпреки това на следващия ден отново дошъл. Покрил си загубата и продължил, като излязъл от играта с добра печалба. Лоугън също така бил разучил, че родителите на Тони му оставили 300 000 след смъртта си. Парите били внесени в попечителски фонд, но били освободени миналия месец при навършването на осемнайсетата година на хлапето.