Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— Не знам. Аз… Възможно е да съм се обадил и след това.

— Но в такъв случай очилата ви нямаше да са в колата. Кабът се мяташе като щука, захапала кукичката.

— Не знам. Паникьосах се. Не помня какво стана.

Което, разбира се, беше самата истина и точно затова не представляваше никакъв интерес за Лекроа.

Той се отдалечи на около десет стъпки от банката на свидетеля, спря се и се обърна към Кабът. Заседателите като че ли се наведоха напред в очакване на следващия ход.

— В колко часа си тръгнахте от офиса на трети юни, събота?

— Не знам.

— Твърдите, че сте пристигнали в дома си към пет часа.

С кола разстоянието се взема за десет минути. Значи трябва да сте тръгнал към четири и половина. Направо вкъщи ли се прибрахте?

— Аз… Трябваше да свърша някои неща.

— Какви? Къде?

— Не помня. Защо мислите, че ще си спомням?

— Струва ми се, че не би било трудно да си спомните поне едно или две места, на които сте се отбили през тези два часа.

— Два часа? — Кабът се намуси.

— Напуснали сте офиса в три часа следобед.

Свидетелят се вторачи в инквизитора си.

— Според видеокасетата от охранителната камера във фоайето на вашата сграда — поясни Лекроа.

— Може и да съм си тръгнал по това време. Беше отдавна. Толкова ми е тежко. Трудно ми е да си спомня… — Гласът му заглъхна.

Лекроа разлисти доклада на частния детектив, докато намери фотокопията на банковото извлечение на Кабът и осребрените чекове.

— Коя е Мери Хенстрот? — попита многозначително адвокатът.

Погледът на Кабът се пречупи под този на адвоката.

— Как разбрахте за…?

„Върша си проклетата работа“ — би могъл да обясни Лекроа.

— Коя е тя?

— Една приятелка. Тя…

— Приятелка, значи. От колко време се познавате?

— Не знам. От няколко години.

— Къде живее тя?

— В Гилрой.

— Гилрой е на петнадесет минути с кола от Хамилтън, нали?

— Зависи.

— Зависи? От това колко сте нетърпелив да стигнете по-скоро в Гилрой?

— Възразявам.

— Приема се. Ако обичате, господин Лекроа — намеси се съдията.

— Извинете, Ваша чест. И така, господин Кабът, на трети юни тази година написахте ли чек на госпожица Хенстрот на стойност петстотин долара?

Кабът затвори очи, стисна зъби и кимна.

— Отговорете за протокола, моля.

— Да.

— И лично ли предадохте този чек?

— Не помня — промълви той.

— След като си тръгнахте от работа, не отидохте ли с колата си в Гилрой и по време на вашата… визита… не дадохте ли на госпожица Хенстрот чек за петстотин долара?

— Възможно е да съм го направил.

— Писали ли сте и други чекове на нейно име през последните години?

— Да.

Последва шепот.

— По-високо, ако обичате, сър.

— Да.

— Тези и другите чекове пак лично ли предадохте на госпожица Хенстрот?

— Някои от тях. Повечето.

— Значи е логично да приемем, че и чекът, който сте написали на трети юни, също сте го предали лично.

— Казах, че може да е било така — измърмори той.

— Тези чекове, които сте писали на вашата „приятелка“ през последните години, са били на сметката на компанията, а не на общата семейна сметка, така ли е?

— Да.

— Значи е логично да приемем, че съпругата ви не е получавала банкови извлечения за изплащането на тези чекове? Така е, нали?

— Да. — Раменете на свидетеля се отпуснаха. Незначителен жест, но Лекроа беше сигурен, че много от заседателите са го забелязали. Нещо повече — те всички видяха как прокурорът хвърли гневно молива си на масата и прошепна нещо на смутения си помощник, който кимна още по-смутено.

— За какво бяха тези пари?

— Аз… не помня.

Перфектно. По-добре да спре на този уклончив отговор, вместо да продължи с въпросите и да даде възможност на Кабът да измисли правдоподобна лъжа.

— Ясно. Казахте ли на жена си, че ще се видите с госпожица Хенстрот този следобед?

— Аз… не, не ѝ казах.

— Така си и мислех — промърмори Лекроа, загледан в онемелите от вълнение съдебни заседатели, очаровани от този нов мотив в неговата симфония.

— Ваша чест — извика гневно прокурорът.

— Оттегля се — каза Лекроа и извади от папката намачкан лист, на който имаше написан на ръка текст, който приличаше на писмо, но всъщност беше чернова на реч, която Лекроа беше изнесъл пред Американската асоциация на съдебните адвокати миналата година.

Той прочете бавно първия параграф, поклащайки глава. Дори прокурорите се наведоха напред в трескаво очакване. След малко той прибра писмото и вдигна поглед.