Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— Не, не съм.

Лекроа вдигна драматично вежди. Разтвори отново папката, намери друг важен празен лист и се направи, че чете.

— Не сте казали на Джери Пилсет, цитирам: „Добра работа свърши, Джери. Ела пак утре към пет. Искам да свършиш още нещо?“

— Не съм казвал такова нещо. Не.

Подигравателен поглед.

— Отричате да сте казал това?

Кабът се поколеба, хвърли поглед към прокурора и пророни едно тихо:

— Да.

— Господин Кабът, Негова чест ще ви напомни, че да лъжете под клетва е лъжесвидетелство и е сериозно престъпление. Отговорете на въпроса. Казахте ли, или не на Джери Пилсет да дойде отново в дома ви в пет часа в събота, трети юни?

— Не, не съм. Наистина, кълна се. — От стреса гласът му изтъня.

Лекроа обожаваше, когато това се случваше, защото така дори най-ангелският свидетел звучеше като лъжец.

А думички като „наистина“ и „кълна се“ засилваха лъжливите акорди.

Жалък нещастник.

Лекроа се обърна към журито и въздъхна тежко. Забеляза още няколко симпатизиращи усмивки. Някои дори поклащаха глава в израз на споделен гняв към лъжесвидетеля. Очевидно второ действие от представлението на Лекроа мина добре.

— Така — промърмори скептично адвокатът. — Нека се върнем към събитията от трети юни, сър.

Кабът отпусна ръце в скута си. Типичен защитен жест, реакция на стреса. Но понякога заседателите тълкуваха тази поза по друг начин — вина.

— Казахте на съда, че сте се върнал вкъщи около пет часа. Така ли е?

— Да.

— Къде бяхте преди това?

— В офиса.

— В събота?

Кабът се опита да се усмихне.

— Когато имате собствен бизнес, често работите и в събота. Поне аз го правя — каза той.

— Върнали сте се към пет и сте заварили Джери Пилсет на прага.

— Да. С чука в ръка.

— Окървавения чук.

— Да.

— Беше окървавен, нали?

— Да.

Още едно прелистване на прословутата папка. Този път се загледа в документ, на който наистина имаше нещо написано.

— Хм-м-м. Полицията е намерила колата ви на паркинг на около петнадесет метра от вратата, където твърдите, че сте видял Джери. Това ли е вашата позиция?

— Колата беше точно там. Това е истината.

Лекроа не отстъпи и на инч от постигнатото.

— Защо колата ви е била толкова далече от къщата?

— Аз… ами, когато наближих къщата, се паникьосах и се блъснах в бордюра. Бях притеснен за съпругата си.

— Но всъщност не сте могли да видите жена си, нали?

Последва пауза.

— Ами, не. Но можех да видя чука, кръвта.

— Петнадесет метра не е малко разстояние, господин Кабът. Наистина ли видяхте чука в ръката на Джери?

През цялото време Лекроа наричаше обвиняемия „Джери“. Журито трябваше да гледа на него като на човешко същество и дори като на личен приятел. Заседателите трябваше да почувстват, че всъщност той е жертвата.

— Разбира се, че го видях — отговори Кабът.

— И кръвта по него?

— Сигурен съм, че я видях. Аз…

Лекроа атакува:

— Сигурен сте, че сте я видял.

Леко глисандо на сарказъм. Обърна друга страница и зачете, клатейки глава.

— Зрението ви не е много добро, нали? — Адвокатът вдигна поглед. — Всъщност законът ви задължава да шофирате с очила или контактни лещи, нали?

— Аз… — Кабът явно не очакваше задълбочените проучвания, които беше провел Лекроа. Все пак той се усмихна. — Точно така. И бях с очила, когато се приближавах към дома си. Така че можех да видя окървавения чук в ръката му.

— Ако това е така, сър, защо по-късно същата вечер един полицай ви ги е донесъл в къщата? Намерил ги е в колата ви. — Това беше в полицейския доклад.

— Аз не… Чакайте, трябва да съм… Вероятно съм ги свалил, за да се обадя по мобилния телефон в колата… да позвъня на полицията. Очилата са за далечно виждане. Изглежда съм забравил да си ги сложа отново.

— Разбирам. Значи твърдите, че сте видял мъж на прага на дома си с окървавен чук, свалили сте очилата за шофиране и сте набрали 911.

— Да, предполагам, че е така.

Свидетелят не обърна внимание на думата „твърдите“ в неговата реплика, но заседателите винаги забелязват.

— Това ще рече, че сте набрали 911 от колата?

— Обадих се веднага, разбира се.

— Но без да излизате от колата? Твърдите, че виждате мъж на прага си с окървавен чук в ръка и въпреки това паркирате на петнадесет метра от къщата, оставате в колата, където сте в безопасност, и оттам се обаждате за помощ? Защо не изскочихте от колата, за да видите какво става? Как е жена ви?

— Така и направих.

— Но след като сте позвънили на 911.