Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Пулман се отърси от разочарованието, че не стана магнат, намери си работа като управител на книжарница във верига магазини в Уестууд и животът му потръгна приятно.

Беше доволен. Е, почти.

Съществуваше известен проблем с интимния живот. От десет години Пулман беше разведен. Бяха се оженили веднага след дипломирането си. След развода от време на време излизаше на срещи, но установи, че е трудно да има сериозна връзка. Никоя от жените, с които излизаше, а повечето от тях бяха напълно непознати, не знаеше почти нищо за филмите — неговата единствена страст в живота.

(„О, Род, не е ли странно, аз също обичам класиката… Ами да, гледала съм «Титаник» поне сто пъти. Така де, знам го наизуст… Хайде, разкажи ми за този Орбисън Уелс, дето ми спомена за него.“) Обикновено разговорът се ограничаваше до скучни хвалби за децата им и оплаквания от грубото отношение на бившите им съпрузи. Освен това гаджетата му в повечето случаи си купуваха дрехите от долнопробни магазинчета и бяха — как да го каже — с яко западняшко телосложение.

Е, срещал се беше и с няколко красавици — например Сали Вон, претендентка за титлата Мис Айова 2002 — но тази връзка не стигна до никъде, а след нея той закопня за по-свеж дивеч в ловните си полета.

Лос Анджелис беше идеалното място. Тук беше струпан огромен инвентар от най-разкошните създания на земята. Но те не бяха само красиви. Не, тези жени бяха и интелигентни. Чуваше ги в кафенето на книжарницата как говорят за изкуство и политика на чаша нискомаслено лате. Бяха умни, оживени, забавни. Ето, вчера се заслуша в две двайсетгодишни, облечени в прилепнали екипи за фитнес. Спореха за странно звучащия инструмент в саундтрака на „Третия мъж“. „Мисля, че е ксилофон, или може би акордеон, не бе, сигурно е…“

На Пулман му идеше да изкрещи „Цитра!“, но реши, че една намеса не би се приела добре (а освен това усети, че онази, която грешеше, щеше да е адски вкисната, което пък ще прецака шанса му евентуално да излезе с една от тях).

Колекцията от DVD-та на едно типично момиче от Ел Ей със сигурност няма да съдържа сълзливи лиготии, а по-скоро: „Крадецът на велосипеди“, „Мъжът, който знаеше твърде много“, „Броненосецът Потьомкин“, „Кралят на желанието“, „Манджурският кандидат“… Да, но как да се запознае с такова момиче… Там беше проблемът. Как само мразеше първия напън, етапът на „Здрасти, аз съм Род, а ти как се казваш?“ Закръгленичък, тромав и срамежлив, той винаги зацикляше.

Надяваше се, че работата му в книжарницата ще го доближи до бляскавите жители на Холивуд, ще го представи в светлината на човек с цел — като търговец, например, или ще го постави в ситуация, където някой се обръща към него с въпрос и тогава той ще може да упражни чара си не по-зле от всеки друг. Но в магазина, веднага щом отговореше на въпроса на клиентка, тя повече не се нуждаеше от него. А що се отнася до останалите служители в магазина, те бяха или загубеняци на средна възраст, или младоци, обсебени от собствената си кариера (опитвайки се, хайде познайте де, да пишат сценарии, да режисират филми или да играят в тях, разбира се).

Крайно изтощен, Пулман се беше отказал от романтиката.

И точно тогава се нанесе наемателката в 10В.

Тами Хъдзън — научи името ѝ от домоуправителя още на следващата сутрин — беше малко по-стара от зашеметяващите млади създания, които можеш да видиш в Айви или в задния бар на Бевърли Уилшър. Пулман реши, че е на около 33-34 години, което беше добре — поносима възрастова граница.

Тя беше разкошна — с дълга гарвановочерна коса, често вързана на игрива опашка или кокетно завита на кок. Беше висока и, както си личеше под жълточерната ликра на трикото за джогинг, слаба и мускулеста. Тичаше всеки ден и понякога на път за магазина сутрин той я виждаше в задния двор на комплекса да практикува някакъв вид бойно изкуство сред хладната утринна мъгла.

Понрави му се и още нещо: Тами изпитваше огромна радост от живота. Тя пътуваше често и — ако се съди по това, което успяваше да дочуе — си имаше местенце в Бая или поне беше близка с някой, който имаше — защото често прекарваше уикендите си там. Караше яркочервен скутер Веспа, което му напомняше за Одри Хепбърн във „Ваканция в Рим“, а колата ѝ беше старо MG, което караше с бясна скорост.

Не се изненада, че почти всеки ден излиза от апартамента си с портфолио. Естествено, че участваше в някой филм. С изразителното си лице би била чудесна актриса на характерни роли. „Беше ли я гледал някъде?“ — чудеше се той. Защото филмите, които Родни Пулман не беше гледал, бяха малко.