Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Юмручен бой… нов начин за самопомощ, каза си той и се изсмя.

Хвърли неохотно въдицата още няколко пъти, после закачи блесната към макарата и пое на изток край брега. Стъпваше предпазливо от камък на камък, като гледаше надолу през цялото време, внимавайки по хлъзгавите камъни. Веднъж едва не падна в студената черна вода, докато съзерцаваше отраженията на забързаните ивици облаци, все по-сиви и по-сиви в мазната водна повърхност току до краката му.

Тъй като се беше съсредоточил къде стъпва, той не забеляза мъжа, докато не стигна на десетина-дванайсет крачки от него. Алекс спря. Шофьорът на пикапа, реши той, като се сниши край брега.

Непознатият беше прехвърлил четиридесетте, носеше джинси и спортна риза. Сух и жилав, в лицето му имаше нещо лисичо, впечатление, което се засилваше още повече от небръснатата му от няколко дни брада. В дясната си ръка държеше поцинкована тръба, вдигната над главата му. С лявата стискаше опашката на щука, като придържаше мятащото се и проблясващо тяло на рибата към скалата. Той обърна очи към Алекс, огледа скъпата му дизайнерска екипировка и след това стовари тръбата върху главата на рибата и я уби с един удар. Метна я в кофата и взе пръта и макарата.

— Как е? — попита Алекс.

Мъжът кимна.

— Кълве ли?

— Бива. — Непознатият отново измери с поглед дрехите му, отиде до брега и започна да замята въдицата.

— Нищо не хванах.

В продължение на минута мъжът не продума. Метна и блесната отплува навътре в езерото.

— На какво си? — попита той най-сетне.

— На тракалка 18 18 Тракалка — вид изкуствена примамка, която имитира движение на рибка по повърхността на водата и издава специфичен звук — бел.пр. . Поводът ми е петнайсет сантиметра. Корда за седемдесет и пет килограма.

— Аха. — Сякаш това обясняваше защо не хващаше нищо. Не каза нищо повече. Алекс усети как тревожните чувства запърхаха в душата му като гарванови криле. Рибарите по принцип бяха сред най-дружелюбните, готови винаги да споделят познанията си за примамки и места за риболов. Все пак не се съревноваваха кой ще улови единствената риба в цялото проклето езеро, помисли си той.

Какво толкова трудно, по дяволите, има в това да си учтив, зачуди се той. Ако хората се държаха така както трябва, по онзи порядъчен начин, по който той уверяваше Джеси, че се държат, светът щеше да е различен — свят без омраза, без гняв, без уплашени малки момиченца, без момчета, които се страхуват от бащите си и когато пораснат, се превръщат в угрижени мъже.

— Колко ти е часът?

— Към дванайсет и половина. Някъде там.

Алекс посочи с глава към дървената масичка и пейка наблизо:

— Ще имаш ли нещо против да си изям обяда тук?

— Прави каквото искаш.

Той седна, отвори пакета и извади сандвич и ябълка. Ръката му напипа и нещо друго — лист от скицник, сгънат на четири. Когато го разгъна, Алекс усети как го обзема силно вълнение. Джесика му бе нарисувала картина с цветните моливи, които ѝ беше купил за рождения ѝ ден миналия месец. На картината беше нарисуван той — мъж с четвъртито лице, гладко избръснат и с гъста черна коса, който дърпа на въдицата си акула, десет пъти по-голяма от самия него. Лицето на рибата имаше ужасѐно изражение. Отдолу Джесика беше написала следното:

Отново се замисли с обич за семейството си и гневът му премина. Започна бавно да яде сандвича и отвори термоса. Знаеше, че другият рибар гледа към него.

— Хей, искаш ли кафе? Жена ми специално го е направила. Френско е.

— Не мога да пия кафе. Имам стомашни проблеми.

Не се усмихна, нито го погледна. Дори не му благодари. Мъжът си събра такъмите и отиде до един пън, отсечен гладко на около половин метър от земята като масичка и изпоцапан с петна от засъхнала кръв. Сложи кофата, която носеше, и извади от нея една риба. Отряза бързо главата ѝ с дълъг, остър нож и разряза хлъзгавия корем, като изгребваше вътрешностите с пръсти. Захвърли главата и червата на два-три метра към рояк гарвани, които само това чакаха, за да започнат да се бият шумно за мократа лепкава плът. Мъжът метна почистения труп обратно в кървавата кофа.

Алекс се огледа и видя, че са съвсем сами. Чуваше се само лекото плискане от водата на езерото и граченето на обезумелите гарвани. Понечи да отхапе от сандвича си, но при вида на птиците, които разкъсваха хлъзгавите вътрешности, започна да му се повдига и той бутна храната настрана.