Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Щом прокара бавно острието нагоре към потръпващия гръден кош на мъжа, Алекс със задоволство установи, че, както и с другите жертви тук и в Кънектикът, онази тревога, която кипеше в него, изчезна веднага — точно в мига, в който жертвата умираше. Също така забеляза, че преструването на ранен рибар продължаваше да бъде успешен начин да предразполага жертвите. Наистина, все още беше обезпокоен от съобщението на шерифството — някой сигурно го беше съзрял при последното убийство. Е, добре, пошегува се той със себе си, просто трябваше да си намери ново място за риболов. Може би беше време да опита в Джързи.

Той бавно отпусна мъжа на земята, където той легна по гръб, треперейки. Алекс хвърли поглед към шосето, но паркът бе все така пуст. Наведе се надолу и с доволна усмивка на лицето си внимателно огледа мъжа. Не, не беше напълно мъртъв все още, макар че скоро щеше да бъде, може би преди гарваните да се заловят с него.

А може би не.

Алекс се изкатери обратно на пътеката и изпи втора чаша кафе. Тази му достави огромно удоволствие. Сю наистина беше майсторка на еспресото. След това педантично почисти кръвта от ножа. Не само защото не искаше да оставя улики, които да разобличат престъплението, но просто защото Алекс добре си беше научил урока — той винаги смазваше, подсушаваше и точеше инструментите си.

По-късно същата вечер Алекс се прибра у дома. Даваха „60 минути“ 19 19 „60 минути“ — известно американско предаване за разследваща журналистика — бел.пр. , Джесика и Сю седяха пред телевизора с голяма купа пуканки. Остана доволен, че предаването беше посветено на злоупотребите на държавен доставчик, а не на някое убийство, изнасилване или на нещо друго, което би разстроило момиченцето. Той силно прегърна и двете.

— Ей, Джеси-Беси, как е най-прекрасната дъщеричка на света?

— Липсваше ми, тате. С мама пекохме джинджифилови меденки с формата на момченца и момиченца, а аз направих кученце.

Той намигна на Сю и позна по лицето ѝ, че е доволна да го види в толкова добро настроение. Още по-доволна беше, когато той ѝ каза, че всичката риба, която хванал, била много дребна и се наложило да я хвърли обратно във водата. Тя обичаше спорта, но рибата за нея беше само предястие, което се сервира от мъж с черен костюм, който умело я обезкостява, докато ти отпиваш чаша хубаво, изстудено бяло вино.

— Донесе ли ми нещо, тате? — престорено свенливо попита Джесика, като наклони глава на една страна така, че дългата ѝ руса коса се преметна през рамото ѝ.

„Един ден ще разбива мъжките сърца“, помисли си за пореден път Алекс.

— Разбира се, че съм ти донесъл.

— Нещо за нашата колекция ли е?

— Да.

Той зарови в джоба си и ѝ поднесе подаръка.

— Какво е това, тате? О, направо е върховно! — каза тя и сърцето му заликува от задоволство, когато видя как поема ръчния часовник в ръка.

— Виж, мамо, това не е просто часовник. Има си компас. И може да се слага на колана. Чудесно!

— Харесва ли ти?

— Ще му направя специална кутийка — каза момиченцето. — Радвам се, че си у дома, тате.

Дъщеричката му силно го прегърна. Тогава Сю се провикна от трапезарията, че вечерята е готова и ги моли да дойдат и да седнат на масата.

Той, разбира се, нямаше никакъв шанс с нея.

Тя беше далече над неговото ниво.

И все пак Родни Пулман, на четиридесет и четири години и два пъти и половина повече в обиколката на талията си нямаше как да не бъде съблазнен от вида на наемателката на 10В, когато тя се нанесе в неговия блок преди шест месеца. Защото всеки мъж може да си помечтае.

Самият Пулман се беше преместил преди две години в Лос Анджелис от Дес Мойнес с фокусирани надежди, но отслабена енергия. Желанието му бе да стане филмов продуцент. Добре си спомняше как месеци наред разпращаше биографията си из Града на мечтите, но резултатите не бяха обещаващи. Най-накрая разбра, че предишната му професия на продавач на промишлени климатици в Средния Запад няма как да му отвори вратите на компании, чиито клиенти включваха Том Кат, Джордж Клуни и Джей Ло. Но въпреки този провал той успя, както писа и на родителите си, да се впише в картината на Южна Калифорния. Е, може би хората тук бяха по-повърхностни от тези в Айова и понякога имаше чувството, че самият той се носи по течението. Но пък какво течение! Тук беше Обетованата земя — широки магистрали, копринена мъгла над плажовете, пясък между пръстите, гигантски комплекси с киносалони, денонощни пицарии и януарски температури като през месец май в Дес Мойнес…