Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— Така ли? Мъжът е рус. И нисък. Подкастряше живия плет и събираше листа с греблото днес. Сещаш ли се за кого говоря?

— Да, да. Сетих се — най-накрая кимна домоуправителят.

— Как се казва?

— Не знам. Не съм го назначил аз. Не се занимавам с хората по поддръжката. Тях ги наема бордът.

— Каква му е историята?

— История ли? Мете, коси тревата, събира с греблото.

Това е. Защо?

— За някоя фирма ли работи?

— Предполагам.

— А тя обезпечена ли е? — попита Пулман.

— За която работи ли?

— Да, същата.

— Сигурно. Казах ти, че бордът…

— … го е наел. Разбрах. Значи нищо не знаеш за него?

— Защо?

— Просто питам.

Домоуправителят се затътри обратно в апартамента си, мръщейки се, сякаш несправедливо е бил обвинен в нещо, а Пулман бързо се качи обратно горе.

Тами се прибра в един часа сутринта. Изглеждаше точно толкова кипяща от енергия и секси, както и когато излезе. Отиде до вратата си, отключи, влезе вътре и я трясна.

На Пулман му се стори, че докато беше на прага, тя изглеждаше леко обезпокоена, като че бе видяла или чула нещо, затова грабна бинокъла и го насочи към храстите. Нямаше признаци мъжът да се е върнал, но той не искаше да рискува. Излезе в антрето, тихо слезе долу и застана в сянката близо до храстите, където по-рано се беше спотайвал воайорът, отдаден на гадните си игрички. Около него жужаха мухички, през храстите проблясваха светлинки и Пулман можеше да чуе далечния вой на койоти, които скитаха сред хълмовете по пътя за Малибу.

Но иначе всичко беше тихо и спокойно. Нямаше и помен от човека по поддръжката.

След като лампите на Тами изгаснаха, Пулман изчака половин час и като не видя нищо друго освен домашния котарак, който се промъкна покрай него, се върна в апартамента си с мъглявото убеждение, че тази ситуация може да се окаже златна мина за любовния му живот въпреки че още не беше решил как най-добре да я оползотвори.

Първият въпрос, на който трябваше да си отговори, бе: „Представлява ли този тип истинска заплаха?“ Пулман беше чувал, че воайорите са като хората с фетиши и ексхибиционистите. Те, по принцип, не са опасни: заменят нормалните сексуални взаимоотношения с емоционално отдалечения и за тях по-безопасен акт на наблюдаване на мъже или жени, докато си фантазират за тях, въпреки че през цялото време си мислят, че желаят нормална връзка. Известно е, разбира се, че изнасилвачите понякога дебнат жертвите си, за да научат навиците им и ежедневния им график, преди да ги нападнат, но болшинството от воайорите дори не биха си помислили да заговорят жертвите си, камо ли да ги нападнат. Най-вероятно градинарят беше безобиден. Освен това беше слабичък, свит хлапак. С уменията си по карате Тами би могла да го повали с един удар. Не, реши Пулман, нямаше никаква опасност жената да пострада, в случай че той изчака и не насочи полицията към него.

Пулман се хвърли на леглото и затвори очи, но не можа да заспи — превъзбуденият му мозък продължаваше да се бори с проблема как да превърне тази ситуация в шанс да покани Тами на среща. Мятайки се неспокойно, той заспа едва половин час преди времето за ставане. Когато будилникът иззвъня в седем часа, стана замаян от леглото и погледна навън.

Лампите в апартамента на Тами светеха. Пулман си я представи как прави сутрешната си гимнастика или се наслаждава на закуската си от плодово кисело мляко и билков чай, доволна и в пълно неведение за воайора. От който, впрочем, нямаше и следа. Това беше обезпокояващо. Да не би този комплекс да е бил само една от поредните дестинации за мъжа? Ами ако никога повече не се появи? Това щеше да провали всичките му планове. Пулман остана до прозореца възможно най-дълго, надявайки се воайорът да се върне. Но когато стана осем часа и повече не можеше да чака — след петнадесет минути трябваше да е на работа, Пулман си взе набързо един душ и се отправи към паркинга. Олюляваше се, главата го болеше от липсата на сън, а очите му сълзяха на жаркото слънце. Тъкмо се канеше да влезе в очукания си сатурн, когато на паркинга спря пикап с лого „Озеленяване Пасифик“.

Пулман затаи дъх.

Да, беше воайорът! Той слезе, взе си инструментите и един термос и се запъти към двора. Пулман приклекна зад колата си. Мъжът се вмъкна зад същите храсти, където дебнеше и вчера и започна да подкастря живия плет, който вече беше идеално подрязан. Жадните му очи дори не поглеждаха към ножицата, а бяха приковани в прозореца на спалнята на Тами.

Пулман отправи благодарност към бога, който, според възпитанието получено в Средния Запад, може би съществуваше, и забърза обратно към апартамента си, като мина по задната алея, за да не го види младежът.