Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Едно от задълженията на Пулман беше да отваря сутрин книжарницата, но днес той нямаше никакво намерение да изтърве своя шанс. Затова извади мобилния си телефон и позвъни на директорката на отдел „Човешки ресурси“ на магазина. Преправи си гласа и прегракнало обясни, че е болен и няма да отиде на работа.

— О-о-о — каза тя несигурно.

Едва сега Пулман си спомни, че другият помощник-управител днес излиза в годишен отпуск, което означаваше, че на шефката ще ѝ е адски трудно да намери кой да отвори. Пулман се закашля мъчително, но жената не прояви съчувствие, а каза хладно:

— Уведомете ме дали ще дойдете утре. И следващият път ме предупредете по-рано.

— Аз…

Щрак.

Пулман сви рамене. Имаше си по-сериозни грижи на главата. Докато се връщаше в апартамента, премисли някои от плановете, които беше начертал, въртейки се в леглото.

„Здравейте, не се познаваме. Живея отсреща. Просто си мислех, че е добре да го знаете…“ Или може би: „Здравейте. Аз съм ваш съсед. Не мисля, че сме се запознавали. Не искам да ви плаша, но в онези храсти има мъж, който от два дена ви дебне.“

Не, не казвай два дена. Ще се запита защо не си казал нищо досега.

„Извинете, госпожице, не се познаваме и не се обръщайте. Има един мъж в онези храсти от другата страна на алеята. Наблюдава апартамента ви с бинокъл. Мисля, че е воайор или нещо подобно“.

След известно колебание Пулман реши, че нито един от тези подходи не му харесва. Тя може да реагира само с едно „О, благодаря“, а после да затвори вратата и да се обади на ченгетата. И тогава край на Родни Пулман.

Не, трябваше да направи нещо драматично — нещо, което да впечатли една толкова изискана, готина и определено трудно впечатляема жена като Тами Хъдзън.

Пулман се взря с присвити очи към двора и видя, че воайорът се е доближил до апартамента ѝ, с очи все така натрапчиво впити в прозореца ѝ. Слънцето се отразяваше в остриетата на ножицата, която издаваше зловещо „чат, чат“. Инструментът беше дълъг и изглеждаше добре наточен. Пулман се зачуди дали преценката му не беше грешна. Може би този тип наистина беше опасен.

Всъщност точно тази мисъл му даде идеята как най-добре да режисира едно запознанство с красивата наемателка на 10В.

Пулман се изправи, приближи се до дрешника и започна да рови, докато не намери старата си бейзболна бухалка. Не си падаше много по спорта, но когато го назначиха в книжарницата и разбра, че си имат собствен отбор си купи бухалка и ръкавица. Това беше добър начин да се запознае със служителките. Но се оказа, че играчите са само мъже и той скоро отпадна от отбора.

Пулман хвърли поглед навън — нямаше следа от Тами, но воайорът беше все още там и щракаше енергично с ножицата.

Чат, чат…

Пулман сграбчи бухалката, излезе от апартамента, слезе до обиколната пътека на първия етаж и тихичко се промъкна в сенките зад преследвача. Планът му беше да изчака, докато Тами тръгне за редовното си сутрешно прослушване. Щом тя подмине воайора, Пулман ще изтича до мъжа, размахвайки бухалката и ще ѝ изкрещи да се обади на полицията, защото този мъж я дебне.

Ще държи мъжа легнал по корем, докато пристигнат ченгетата, а това означаваше, че с Тами ще имат десетина минути, за да си поговорят.

„Не, не, не беше кой знае какво. Казвам се Род Пулман. А вие сте?… Приятно ми е да се запознаем, Тами… Не, наистина, просто изпълнявам дълга си на гражданин… Е, добре, ето какво, ако наистина искате да ми се отплатите, може да ми разрешите да ви заведа на вечеря“.

Избърса потните си длани в дънките и стисна още по-здраво дръжката на бухалката.

„Разбира се, събота става. Може би…“

Шумът от отварянето на външната врата на Тами прекъсна фантазиите му.

Тя излезе и закри очи със скъпите си слънчеви очила. Днес тъмната ѝ коса беше украсена с яркочервена лента, която пасваше на лака ѝ за нокти на ръцете и краката.

Синята ѝ чанта беше преметната през рамо. С портфолио в ръка тя тръгна по алеята.

Воайорът застина. Щракането спря.

Пулман стисна още по-здраво бухалката. Пое дълбоко дъх и си повтори още веднаж репликите.

По местата, готови…

Но ето че воайорът се отдръпна. Остави ножиците на земята и започна да сваля ципа от предната част на гащеризона си.

Какво…? Боже мили, той си пъха ръката.

Наистина се кани да я изнасили.

— Не! — изкрещя Пулман и се втурна напред, размахвайки бухалката.

— Хей! — Изнасилвачът премига уплашено и се дръпна назад, препъвайки се в малка дървена оградка около една от лехите. Когато падна, той извика от болка — дробовете му бяха останали без въздух, едва си поемаше дъх.