Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— Вероятно не. Обикновено подбират най-доброто.

— Тогава мислите ли, че мога да взема няколко от снимките на Тами — да си ги закача тук на стената? Няма прозорци. Няма какво да гледам.

Адвокатът се поколеба. Отначало си помисли, че Пулман се шегува. Но когато разбра, че говори сериозно, каза:

— Знаеш ли, Родни, това май не е най-доброто хрумване на света.

— Само си помислих.

Адвокатът си тръгна и един едър надзирател влезе в стаята, хвана Родни Пулман за ръката и го изведе в коридора, по който щеше да го върне обратно в килията.

— Аз съм най-добрият.

— Ъ-хъ, ъ-хъ. Имам ли избор?

Пол Лекроа се облегна назад в стария дъбов стол и погледна надолу към ръката, която човъркаше парченце фурнир с формата на Илинойс.

— Казвал ли си някога молитва? — попита той в отговор с баритоновия си глас.

Когато Джери Пилсет вдигна ръце и си подръпна ухото, белезниците му издрънчаха. Лекроа познаваше младия мъж от цели четири часа, през които Пилсет си подръпна дясното ухо поне десетина пъти.

— Не-е. Не се моля — каза кльощавият младеж през кривите си зъби.

— Не е лошо да започнеш, Джери. И да благодариш на добрия Господ, че съм тук. Песента ти е изпята.

— Имам господин Гудуин.

М-да. Гудуин, двадесет и девет годишен обществен защитник. Неволен съконспиратор на местните съдии, така че клиентите му да получат присъди три пъти по-дълги от заслуженото. Нещастник сред нещастници.

— Задръж Гудуин, щом искаш. — Лекроа опря италианските си обувки с цвят на кестен в бетонния под и блъсна стола назад. — Все ми е тая.

— Чакай. Просто той ми е адвокат откакто ме арестуваха. — И добави многозначително: — Пет месеца.

— Чел съм документите, Джери — каза сухо Лекроа. — Знам от колко време се търкаляте заедно.

Пилсет премига. Като не можа да осмисли казаното, попита:

— Искаш да кажеш, че си по-добър от него, така ли? — Той престана да гледа гузно и си даде сметка какво се крие зад безупречната сребриста коса на Лекроа, спретнатата му фигура и мъдрото лице с властна челюст.

— Ти май наистина не знаеш кой съм, така ли е? — Лекроа, който иначе би бил възмутен от подобно невежество, не остана изненадан. В края на краищата той се намираше в Хамилтън — забутано градче с население по-малко от жителите на родния квартал на Лекроа, Източен Манхатън.

— Знам само, че Хари — той е шефът на надзирателите днес — идва и ми вика да загася телевизора и да си замъкна задника в конферентната зала. Имало няк’ъв адвокат, дето искал да ме види, а сега ти ми викаш, че искаш да поемеш делото ми и значи трябва да разкарам господин Гудуин. Господин Гудуин, който през цялото време се държа много свястно.

— Виж какво, Джери, както чувам, Гудуин се държи свестно с всички. Със съдията, с прокурора, със свидетелите на прокурора. Затова е скапан адвокат, а ти много си загазил.

Пилсет се почувства притиснат в ъгъла, което се случваше с всеки, прекарал повече от пет минути с Лекроа. Затова реши да нанесе удар.

Вероятно точно това се е случило и в онази юнска нощ, помисли си Лекроа.

— Я ми кажи, ти пък защо се мислиш за толкова добър?

Лекроа се зачуди: „Дали да не го задуша с професионалната си автобиография? Да му издекламирам ролята си в първия съдебен процес на братята Менендес? Или оправдателната присъда на онази съпруга от Сакраменто, обвинена в предумишлен палеж и убийство на съпруга си? Ами сочната присъда «невинна» за Фред Джонсън — красивата крадла от Кабрини-Грийн в Чикаго, на която, дами и господа, бяха промили мозъка и принудили да помага на едно военно формирование, не, не на банда, а революционно ядро и да убият трима клиенти в един магазин в южния край на града? Ами прословутият психопрофил в списание «Таймс»?“

Но Лекроа само повтори:

— Няма по-добър от мен, Джери. — И остави изпепеляващият лазер на погледа си да финализира аргумента му.

— Процесът е утре. Кво знаеш за делото? Може ли… тъй де… да го отложим? — Трите срички се отрониха с лекота, твърде плавно. Беше му отнело дълго време да научи какво означава тази дума и как се произнася.

— Не се налага. Запознат съм с всички факти. Последните три дена това правих.

— Три дена. — Последва премигване и ново подръпване на ухото. Това беше първата им среща. Защо му е трябвало на Лекроа да се запознава с делото му през последните три дена?

Лекроа обаче не обясни. Той никога не обясняваше нищо и на никого, особено на клиенти, освен ако не беше крайно наложително.