Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Имало и веществени доказателства: както неговите, така и нейните отпечатъци са по портфолиото, което се оказа, че не съдържа фотоси или демо касети, а килограм чист кокаин.

— Тя ми го подаде — каза Пулман неубедително, — за да ми отвлече вниманието и да може да избяга. Бас държа, че е било за това.

Адвокатът дори не си направи труда да запише това обяснение.

Но най-уличаващо от всичко беше твърдението му, че не я познава.

— Виж — каза адвокатът, — ако наистина не я познаваше или не си имал някаква връзка с нея, бихме могли да убедим журито да повярва на всички други твои твърдения.

— Но аз наистина не я познавам. Кълна се.

Адвокатът леко сви рамене.

— Родни, точно там е проблемът.

— Както вече ви казах, предпочитам „Род“.

— Има проблем.

— Какъв? — Пулман се почеса по главата, а белезниците издрънчаха като приглушени камбанки.

— Претърсили са апартамента ти.

— О, така ли? Имат ли право?

Последва смях.

— Арестуван си за предумишлено убийство, нападение, подстрекателство и съучастничество в търговия с дрога. Да, Род, имат право — каза адвокатът.

— О — едва успя да каже Пулман.

— И знаеш ли какво са намерили?

Той знаеше много добре какво са намерили. Облегна се назад и се загледа в пода, като си играеше разсеяно с белезниците, докато адвокатът четеше някакъв документ:

— Стари пластмасови кофички от мляко с отпечатъците на Тами, две бутилки от вино, кутия от билков чай и празни кутии от ягоди. Списания с нейното име на опаковката. Касова бележка с номера от нейна карта от магазин в Бевърли Сентър. Чаша от кафе „Старбъкс“ с отпечатъци от червило и нейно ДНК по ръба…

— ДНК? И това ли са проверили?

— Ченгетата това правят.

— Кълна се, че никога не е влизала в апартамента ми. Всичките тези неща… Аз просто… Ами аз такова… взех ги от боклука ѝ.

— От боклука?

— Видях някои неща зад апартамента ѝ. Не мислех, че е кой знае какво.

— На тоалетката ти има двайсетина нейни снимки.

— Ами просто щракнах тайничко няколко. Тя не гледа в обектива — може да обясните това на ченгетата. Ако я познавах, тя щеше да гледа в обектива, нали?

— Род.

— Не, изслушайте ме. Ако сме били заедно някъде, тя щеше да гледа към мен, към фотоапарата. — Гласът на Пулман потрепери от отчаяние. — Нали се сещате? „Кажи зеле“… Такива неща. Но не е така. Това значи, че не сме били заедно. Логично е. Не мислите ли, че има смисъл?

Пулман замълча, но след малко добави:

— Просто исках да се запозная с нея. Не бяхме близки.

— Намерили са и бинокъл. Според тях си го използвал да наблюдаваш вратата ѝ и да я предупреждаваш, ако някой е решил да нахлуе в апартамента ѝ.

— Това беше, за да мога… за да я наблюдавам. Тя наистина е хубава. — Пулман сви рамене и погледът му се измести отново към пода.

— Според мен единственото нещо, което мога да направя, е да разговарям с прокурора за споразумение. Вярвай ми, нямаме интерес да се явяваме пред съда. Мога да успея да ти издействам петнайсет-двайсет години.

— Двайсет години?

— Ще говоря с тях. Да видим какво ще кажат.

Адвокатът отиде до вратата на стаята за разпити и потропа, за да дойде пазачът. След малко тя се отвори.

— Още нещо — каза Пулман.

Адвокатът се обърна и повдигна вежди.

— Сами Вон.

— Кой?

— Номинирана за Мис Айова. Преди пет години.

— Какво за нея?

— Продадох ѝ една кола и излязохме един път, но тя не прояви интерес и повече не се видяхме. Почти същото нещо се случи и с нея.

— Същото нещо?

— Като Сами. Наблюдавах я повече, отколкото би трябвало.

— Дебнел си я?

Пулман понечи да възрази за термина, но после кимна.

— Арестуваха ме. Затова се преместих тук. Исках да започна на чисто. Да създам истинска връзка.

— Каква беше присъдата ти в Айова?

— Шест месеца условно и една година консултации.

— Май не са имали ефект… консултациите?

— Не, не са.

— Ще прегледам съдебните протоколи. Прокурорът може и да се хване. Но ти стана причина да изпусне важен престъпник, така че ще иска нещо в замяна. Вероятно ще предявят обвинение в преследване и нарушаване на личното пространство. Ще лежиш може би година или осемнайсет месеца.

— По-добре от двайсет години.

— Ще видя какво мога да направя.

Адвокатът прекрачи прага.

— Още един въпрос — каза Пулман, като вдигна очи.

— Какво?

— Полицията ще използва ли всичките неща, които са намерили? Като улики.

— От апартамента ти ли?

— Точно така.