Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Родни обмисли положението и реши, че е напълно възможно да излязат заедно и дори между тях да се получи нещо сериозно. Всъщност той не изглеждаше зле. Е, имаше шкембенце, но това важеше за повечето преуспели бизнесмени — жените нямаха нищо против, стига мъжът да притежава чар, който да неутрализира този недостатък. Имаше гъста, кестенява коса, без нито един бял косъм и добре очертана челюст, която скриваше до голяма степен двойната му брадичка. Не пушеше, пиеше само вино, при това умерено, и винаги плащаше сметките в ресторанта.

Но както често му се случваше, колкото повече обмисляше тази връзка, толкова повече, като рояк пчели, го налягаха съмнения. Как би могъл стеснителен мъж като него да се запознае с нея по друг начин, освен просто да се приближи и да се представи? Но ако си проиграеш първия шанс, а той знаеше това от личен опит, не можеш да се върнеш и да започнеш отново, не и с красавица като Тами. И така, месеци наред Пулман я обожаваше от разстояние, мъчейки се да измисли начин да разчупи леда без да заприлича на глупак. И най-накрая в една хладна априлска вечер съдбата му се усмихна. Беше към седем часа, Пулман си стоеше край прозореца и гледаше към двора, когато забеляза движение откъм храстите от другата страна на алеята срещу апартамента на Тами. След малко движението се повтори и той видя лек отблясък, като отражение от стъкло. Пулман мигновено загаси лампата и спусна щорите. После коленичи, надникна навън и видя мъж, клекнал сред храстите, който сякаш се взираше в прозореца на Тами. Мъжът носеше сивата униформа на градинарите на комплекса.

Пулман се изправи и се премести в спалнята, откъдето дворът се виждаше по-добре. Да, нямаше никакво съмнение. Кльощавият младеж дебнеше някого. Държеше в ръце малък бинокъл.

Проклет перверзник, помисли си Пулман.

Първата му реакция беше да позвъни на 911 и той грабна слушалката. Но веднага си помисли: „Я чакай… може би ще успея някак си да се възползвам от това“.

И затвори телефона. Пердетата на прозореца на Тами се спуснаха. Пулман погледна отново към воайора и тръпки го полазиха, когато видя как раменете на мъжа по поддръжката се отпуснаха в израз на разочарование — сякаш се беше надявал да я види да се съблича, преди да влезе в банята. Въпреки това мъжът не промени позицията си, изчаквайки възможност да поднови шпионирането си. Но вратата на Тами се отвори и тя излезе. Беше облечена в розовия си потник и прилепнали панталони на цветчета. Синята ѝ кожена чанта „Коуч“ беше преметната през рамо, а слънчевите ѝ очила стърчаха, пъхнати в косата, която тази вечер беше разпусната.

За да не го забележи, воайорът приклекна още по-ниско сред храстите.

Тами заключи вратата и тръгна по алеята към паркинга.

„Къде е човекът по поддръжката? — зачуди се разтревожен Пулман — Дали не се доближава пълзешком към нея?“ Но тъкмо грабна телефона и натисна 9, когато видя мъжът да се надига. Не се е канил да напада — просто си е събирал инструментите. Стискайки ги в ръце, той се обърна и тръгна в обратната посока, към задната част на сградата.

Тами стигна до паркинга и се скри от погледа, а след малко бръмченето на мотора и свистенето на гуми изпълниха нощта, докато тя се отдалечаваше бързо в малката си зелена кола.

Тази вечер Пулман си остана вкъщи, поръча си пица и не откъсна поглед от двора. Минаха часове — нямаше и помен от Тами, нито от преследвача ѝ. За малко да заспи, но си направи черно и горещо кафе, изпи го и си наложи да стои буден и да наблюдава двора. С тръпка на вълнение си мислеше, че това е точно като в трилъра на Хичкок „Задният прозорец“, в който Джими Стюарт, прикован към инвалиден стол в дома си, прекарва времето си като наднича в прозорците на съседите си. „Задният прозорец“ беше един от любимите филми на Пулман и той се зачуди дали Тами го е гледала. По всяка вероятност да, поклати мълчаливо глава Пулман.

В девет часа вечерта все още нямаше и следа от Тами или от кльощавия воайор. Пулман слезе по стълбите, заобиколи зад сградата и отиде при домоуправителя.

— Кой е младежът по поддръжката? Оня, блондинът?

— Блондин ли? — попита набитият мъж, отмятайки мазен кичур коса от челото си. Лъхаше на бира.

— Да, един такъв дребен.

— Преди каза блондин.

— Точно така, оня, с русата коса — каза Пулман раздразнено. — Сещаш ли се за кого говоря? — Домоуправителят беше англоговорящ и между тях не трябваше да съществува езикова бариера. Вероятно беше тъп.

— Стори ми се, че нарече някого „блондин“. Като например: „Скивай този блонди“. Никой не говори така за мъж — продължи да се прави на интересен домоуправителят.