Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Алекс се отклони от магистралата, включи системата за задвижване на четирите колела на своя нисан Патфайндър и пое по един мръсен път към езерото Улф — обширен и дълбок воден басейн в планината Адирондак. Когато навлезе навътре в гъстата гора, Алекс реши, че е съгласен с дъщеричката си: еднообразният пейзаж имаше нужда от слънчева светлина. Мартенското небе беше сиво и ветровито, а оголените дървета бяха почернели от утринния дъжд. Повалени клони и дънери изпълваха дрипавата гора като вкаменени кости.

Алекс усети познатото чувство на тревога в стомаха си. Напрежение и стрес — проклятието на неговия живот. Бавно пое въздух, като се насилваше да се успокои, мислейки за жена си и дъщеря си.

Хайде, момче, каза си той. Тук си, за да се разтовариш. Това е смисълът. Отпусни се.

Измина още седемстотин метра през все по-гъстата гора.

Пустош.

Времето не беше студено, но вероятността да вали, предположи той, явно беше изплашила рибарите, които идваха тук през почивните дни. Единственото превозно средство, което видя от километри насам, беше разнебитен пикап, изпръскан и затънал в калта. Алекс измина още петдесетина метра до мястото, където пътят се губеше, и паркира.

Прохладният мирис на водата го примами и той пое напред, хванал кутията с такъмите и въдицата в една ръка, а обяда и термоса в другата. Проправи си път през бял бор, хвойна и бучиниш към няколко малки хълмчета, покрити с мъх. Мина покрай дърво, върху което бяха кацнали седем големи черни гарвана. Те сякаш го проследиха, докато минаваше под наблюдателницата им, прилична на скелет. След това се измъкна от гористата местност и се спусна по каменист склон към езерото.

Застанал на брега на тясно скалисто заливче, Алекс огледа водната повърхност. Широко вероятно километър и половина, езерото преливаше във всички отблясъци на сивото, набраздено от вълнички в средата и се изглаждаше като ленено платно към брега. Пустотата не го натъжаваше особено, но и не прогонваше тревожните му чувства. Затвори очи и вдиша чистия въздух. Но вместо успокоение, усети как в него нещо бушува — някакъв страх, суров, наелектризиращ — и той се обърна, сигурен, че някой го наблюдава. Не се виждаше жива душа, но беше убеден, че не е сам. Гората беше твърде гъста и непроницаема. Някой можеше лесно да го шпионира от хиляди различни кътчета.

Спо-кой-но, каза си той, разтегляйки думата. Градът е зад гърба ти, всички проблеми в работата, напрежението и стресът. Забрави ги. Тук си, за да се успокоиш.

В продължение на един час той се отдаде на здрав риболов, като първо мяташе на жива стръв, а после на изкуствена примамка. След това премина на блесна и няколко пъти рибата клъвна, но така и не се закачи на кукичката. Веднъж, точно когато метна във въздуха зелената, подобна на жаба примамка, чу как зад него изпука клонка. Болезнени тръпки полазиха по гърба му. Обърна се бързо и огледа гората. Нямаше никого.

Докато избираше друга примамка, Алекс хвърли поглед към идеално подредената си и почистена кутия за инструменти, в която слагаше рибарските си такъми. Очите му се спряха върху безупречно излъскания и наточен рибарски нож. В съзнанието се прокрадна смътен спомен как преди години баща му сваля колана си, навива го около юмрука си и казва на малкия тогава Алекс да си свали джинсите и да се наведе. „Оставил си тази отвертка навън, момче. Колко пъти да ти повтарям, че трябва да се отнасяш с уважение към инструментите си? Смазвай тези, които ръждясват, подсушавай онези, които се изкривяват и поддържай ножовете си остри като бръснач. Сега ще те наложа пет пъти, задето си съсипал отвертката. Приготви се. Едно…“

Той така и не разбра за каква отвертка говореше баща му. Може би изобщо не бе имало такава. Но след този случай малкият Алекс, а сега и големият Алекс винаги смазваше, подсушаваше и точеше инструментите си. Въпреки това осъзнаваше, че подходът на баща му е бил крайно неправилен. Алекс можеше да научи както трябва Джеси-Беси да живее, без да се налага да си изпуска нервите, без побои и крясъци. Без всички тези травми, чиито последствия оставаха завинаги.

Беше се успокоил за малко, но мислите за баща му отново го изпълниха с тревога. Спомни си разговора, който беше водил по-рано с дъщеря си — за спречкванията и училищните побойници — и това също го изпълни с тревога. Алекс осъзнаваше, че трупа всичко в себе си. Зачуди се дали ако тогава бе говорил с баща си очи в очи, щеше да изпитва такова болезнено напрежение и стрес сега. Алекс предпочиташе да избира по-лекия път и да избягва конфронтациите.