Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— Но това пък означава, че няма да искаш тъкмо този случай да влиза в доклада, нали?

— Не, не искам.

— Лош късмет.

— Да — каза Тони — Лош.

— Хей, господин Уилямс — извика един репортер. — Господин Уилямс?

Уилямс се огледа, непривикнал да чува „господин“ заедно с фамилното си име.

— Какво има? — попита той, започвайки да схваща.

— Бихте ли дошъл насам, за да отговорите на няколко въпроса?

— Хм, да, предполагам.

Щом младият мъж се отправи неловко към нарастващата тълпа от репортери, Тони се наклони напред с широка усмивка на лицето си и го хвана за ръката. Момчето спря и наведе ухо към Тони, който му прошепна:

— Девън, трябва да се прибирам, но само да проверя пак… щом леля ти дойде тук, ще ми сготви свински джолан със зеле, нали?

— Тя е най-добрата!

— А остатъкът от парите отива в сметка за децата?

Уилямс се усмихна и златният зъб отново проблесна.

— Дадено, полицай!

Двамата си стиснаха ръцете.

Когато Уилямс застана пред камерите, Тони си обличаше дъждобрана. Спря се при въртящите се врати и погледна назад.

— Господин Уилямс, кажете ни, обичате ли музика?

— Ъ-ъ-ъ, да. Обичам музиката.

— Рап ли харесвате?

— Не, не ми харесва особено.

— Свирите ли на нещо?

— Малко на пиано и китара.

— След този случай смятате ли, че може да започнете да учите цигулка?

— Ами, сигурно. — Той хвърли поглед към Едуард Питкин. Музикантът погледна скептично младия мъж, сякаш беше от друга планета.

Без да отмества очи от Питкин, Уилямс продължи:

— Виждал съм разни хора да свирят на такива работи и не изглежда кой знае колко трудно. Искам да кажа, че поне на мен така ми се струва.

— Господин Уилямс, още един въпрос…

Тони Винченцо излезе навън в нощта. Мъглата се беше вдигнала и най-накрая дъждът беше започнал да вали — равномерен и хладен, но странно тих. Нощта все още бе изпълнена с покой. Жан Мари щеше да е заспала, но въпреки това Тони искаше да се прибере у дома. Да пийне една бира, да си пусне някой диск. Моцарт беше добър. Но Смоуки Робинсън беше още по-добър.

— Тате, не отивай!

— Разсънвай се, млада госпожице!

— Моля?

— Какво ѝ е на малката ми Джеси-Беси?

— Не знам. Нищо.

Алекс седна на ръба на леглото и гушна момиченцето. Почувства топлината на телцето ѝ, обвито от онзи специфичен, разтапящ сърцето мирис на пробуждащо се дете.

Откъм кухнята се чу тракане на съдове, течаща вода, затръшване на вратата на хладилника — обичайните звуци за неделна утрин. Беше рано, едва шест и половина. Малкото момиче разтри очи.

— Мислех си… че днес може да отидем да видим пингвините в зоологическата градина. Ти каза, че скоро може да го направим. И ако се налага да ходиш до езерото, ама наистина се налага, може вместо това да идем в „Сентрал Парк“ и да покараме лодка като онзи път. Помниш ли?

Алекс потръпна с престорено възмущение:

— Че що за риби бих могъл да хвана точно там? Противни риби с по три очи и люспи, които светят в тъмното.

— Не е нужно да ловиш риба. Може само да погребем и да нахраним патиците.

Той погледна през прозореца към мъгливия сив хоризонт на Ню Джързи, прострял се над река Хъдсън. Целият град изглеждаше потънал в сън. И вероятно беше така.

— Моля те, тате! Остани у дома с нас.

— Вчера цял ден си играхме — заяви той, сякаш това можеше да я убеди, че днес ще мине някак и без него. Той, разбира се, беше наясно, че детската логика няма нищо общо с тази на възрастните. Въпреки това продължи:

— Бяхме във Ф. А. О. Шварц 14 14 Ф. А О. Шварц — известна американска верига магазини за играчки, основана през 1862 г. от немския емигрант Фредерик Аугуст Ото Шварц — бел.пр. и в Рокфелер Сентър и ти купих два, броих ги, два хотдога. А после в сладкарница „Румпелмайер“.

— Но това си беше за вчера!

Детската логика, помисли си Алекс, е абсолютно непоклатима.

— И какво яде ти при този Румпелщилцхен 15 15 Румпелщилцхен — джудже от едноименната немска приказка, преразказана от Братя Грим — бел.пр. ?

— Когато логиката се проваляше и паметта му изневеряваше.

Осемгодишното момиченце подръпна нощницата си.

— Бананов сплит.

— Сериозно? — изглеждаше стъписан. — Не може да бъде!

— И ти яде, много добре знаеш. И ти беше там.

— Колко беше голям?

— Ти знаеш!

— Нищичко не знам, нищичко не помня — каза той със силен немски акцент.

— Хеееееей толкова голям! — тя широко разпери ръце.

— Невъзможно — каза Алекс. — Щеше да се пукнеш като балон. Прас!