Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— Да — каза Из, все едно говореше на себе си, — имаше един такъв тип тук по-рано. Спомням си ролекса. Когато играеше, го сваляше и го оставяше на бара. Оттам знам, че е имитация. Последният път този тип се справяше добре, но се провали във втория фрейм. Твърде много се напъваше, нали разбираш какво имам предвид? Никога не можеш да спечелиш, ако играеш така. Щом започнеш да се напъваш, си загубил.

— Често ли се навърта тук?

— Понякога. Виждал съм го из квартала. Обикновено се движи сам.

— Как се казва? — попита Тони и на мига се сбогува с пет двайсетачки.

Из отиде до бара и запрелиства купчина влажни оръфани листове. Участниците в турнира, предположи Тони.

— Девън… Девън Уилямс. Да, това трябва да е той. Познавам всички останали.

Още сто долара смениха собственика си.

— Имаш ли адреса му?

— Ето ти го.

Беше на 131-а улица, само на четири преки от залата.

— Благодаря ти, човече. До скоро.

Из не отговори. Взе две топки — едната шарена, другата едноцветна и ги пусна в джобовете. След това тръгна около масата, мърморейки си:

— Решения, шибани решения.

Когато излезе на Лексингтън авеню, Тони се подпря на стената. Ако извикаше подкрепление, те щяха да разберат какво се случва. Детективите щяха да връхлетят като ястреби и да му отмъкнат случая на мига. И тогава някой друг щеше да се окичи с нашивки, а шансът за назначение в детективския отдел да изчезне.

Добре, реши Тони. Този случай е мой.

И така, въоръжен със своя пистолет „Глок“ и резервния револвер, пристегнат към коляното, Тони Винченцо потъна в Харлем. В този квартал мъглата и въздухът бяха толкова тежки, че поглъщаха звуците на града. Сякаш беше в друго време и на друго място — в гора или може би в планина. Тихо, много тихо и мрачно. В съзнанието му изплува една дума. Понятие, което веднъж бе използвал баща му, говорейки за музика: ноктюрно . Тони не беше сигурен какво означаваше това, но чувстваше, че по някакъв начин е свързано с нощта. И затова реши, че самата музика е изпълнена с покой.

Което беше адски забавно, да му се не види, помисли си той. Беше се захванал да залови въоръжен и опасен престъпник съвсем сам. И си мислеше за музика, изпълнена с покой.

Ноктюрно…

Пет минути по-късно вече беше пред жилището на Девън Уилямс.

Изключи звука на радиостанцията си и закачи микрофона на коженото си яке. Така дори и да бъде прострелян, Тони щеше да има възможност да съобщи, че полицай има нужда от помощ. Закачи служебната си значка на джоба на якето и извади пистолета си.

Промъкна се в коридора и прочете списъка на живеещите в сградата. Уилямс се помещаваше в апартамент на първия етаж. Тони отново излезе навън и се покатери по аварийната стълба. Прозорецът беше отворен, но завесите бяха спуснати. Вътре не се виждаше ясно, въпреки че Тони успя да зърне Уилямс, който нервно крачеше из стая, която вероятно бе кухнята. Бинго!

Уилямс държеше в ръка калъфа с цигулката и все още беше облечен със спортния си екип. А това означаваше, че по всяка вероятност е въоръжен.

Тони си пое дълбоко дъх.

Добре, а сега? Мисълта за подкрепление изникна отново, но той я прогони.

Не… Това беше неговият шанс, който се случваше веднъж в живота. Направи ли го сам, ще получи златната значка.

Или ще го убият!

Не мисли за това.

Просто действай!

Тони прескочи безшумно през прозореца и се озова в малка гостна стая. Усети мирис на вкисната храна и мръсни дрехи. Придвижи се бавно до вестибюла и спря точно пред кухнята. Ръцете му бяха потни, особено тази с пистолета, и той внимателно ги избърса.

Добре, направи го.

Едно… Две…

Тони замръзна.

От кухнята се чу музика. Музика от цигулка.

Леко стържеща, леко скърцаща. Като звук от ръждясала врата. Но после, след като свирещият настрои цигулката, тоновете станаха чисти и звучни. Тони, с разтуптяно сърце, прилепил се плътно към стената, надигна глава, щом чу, че цигуларят засвири някакъв джазов рефрен.

Значи вътре имаше двама души, може би и повече. Посредникът на Уилямс вероятно. Или може би самият купувач на Страдивариуса. Дали това означаваше и повече оръжия?

Да извикам ли подкрепление сега?

Не, помисли си Тони. Твърде късно е. Нямаше какво да направи, освен да действа.

Приведен напред, той изскочи иззад ъгъла и вдигна пистолета на нивото на очите.

— Не мърдай! Всички да не мърдат!

Но там нямаше никакви „всички“.

Там беше само високият, кръглолик Девън Уилямс, поставил цигулката под брадичката си и хванал лъка в дясната си ръка. При влизането на Тони той ахна от изненада и остана със зяпнала уста и ококорени очи.