Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Питкин, все така безупречен, с изключение на една едва забележима дупка на панталоните на, поне така се стори на Тони в този момент, префърцуненото си костюмче, стоеше скръстил ръце, а лицето му оставаше набраздено от гняв. Изглежда трудно си поемаше въздух, но беше прогонил лекарите като досадни мухи.

— Това е недопустимо. Напълно недопустимо — каза той на Уебър.

Посивелият мъж, който приличаше повече на военен, отколкото на сержант в полицията, се опита да му обясни:

— Господин Питкин, съжалявам за загубата…

— Загуба ли? Говорите сякаш е открадната кредитната ми карта!

— … но полицай Винченцо не е могъл да направи нищо повече.

— Онова хлапе щеше да ме убие, а той — Питкин посочи с глава към Тони — го остави да се измъкне. С моята цигулка! В целия свят няма втори такъв инструмент.

Не е точно така, помисли си Тони.

Отгледан от баща, който обичаше да поднася късчета музикални подробности на масата за хранене, докато майка му поднасяше тортелини, Тони си спомни как баща му веднъж важно беше обявил на жена си и децата си, че са запазени около шестстотин цигулки Антонио Страдивариус — едва около половината от всички, изработени от италианския майстор.

Но в този миг Тони реши, че е по-добре да не споделя този любопитен факт с цигуларя.

— Всичко е протекло като по учебник — продължи Уебър, който не беше особено заинтригуван от уникалността на откраднатата вещ.

— Ами тогава учебникът трябва да бъде сменен — отсече Питкин.

— Нямах ясна мишена — намеси се Тони. Беше ядосан, че се налага да се защитава пред цивилно лице. — Не може ей така да стреляш по заподозрения в гръб.

— Той беше престъпник — каза Питкин. — И, боже мой, нямаше кой знае какво… Искам да кажа, че беше черен.

Лицето на Уебър застина. Той хвърли поглед към главния детектив, закръглен, четиридесетгодишен мъж, който присви очи.

— Съжалявам — бързо каза Питкин. — Просто е ужасяващо, когато някой тикне пистолет в ребрата ти.

— Хей! — извика един репортер от тълпата. — Защо не направите изявление?

Тони тъкмо щеше да каже нещо, но детективът отвърна:

— За момента не даваме изявления. Главният ще даде пресконференция след половин час.

Към Питкин се приближи друг детектив.

— Какво можете да ни кажете за нападателя?

Питкин се замисли за момент.

— Струва ми се, че беше висок около метър и осемдесет…

— И осемдесет и пет — поправи го Тони. — Беше по-висок от вас.

Със своите метър и шейсет и пет Тони Винченцо имаше добър поглед върху чуждия ръст.

— Беше набит — продължи Питкин. След това хвърли поглед към Уебър, натъртвайки върху последната дума: — Беше афроамериканец. Носеше черна маска за ски и черни спортни дрехи.

— И червено-черни маратонки „Найк“ — допълни Тони.

— И скъп часовник. „Ролекс“. Чудя се кого ли е убил, за да се сдобие с него? — Този път погледът му се прехвърли върху Тони. — Кой ли ще е следващият, когото ще убие? След като сега успя да избяга, кой ли може да го спре?

— Нещо друго? — попита детективът, придържайки се към същността.

— Почакайте. Спомням си нещо. Имаше някакъв прах върху ръцете му. Бял прах.

Детективите се спогледаха. Един от тях каза:

— Наркотици. Кокаин. Хероин. Може би е имал нужда да си вземе дозата, а вие сте попаднал в неподходящото време на неподходящото място. Добре, господине, това ни върши работа. Имаме откъде да започнем. Дадохте ни ценна информация.

Детективите се отдалечиха бързо към паркирания наблизо черен форд и отпрашиха.

Млада жена, облечена с червена рокля, се приближи към Уебър, Тони и цигуларя.

— Господин Питкин, аз съм от кметството — съобщи тя. — Господин кметът ме помоли да ви изкажа най-дълбоки извинения от името на гражданите на Ню Йорк. Няма да спрем, докато не ви върнем цигулката и не затворим нападателя ви зад решетките.

Но Питкин не се бе успокоил ни най-малко.

— Ето какво получавам за благодарност, че посещавам подобни места — процеди той. — После кимна към концертната зала, макар вероятно да имаше предвид целия град. — Отсега нататък ще правя само студийни изпълнения. Каква полза има да изнасям концерти? Слушателите седят като пънове, кашлят и подсмърчат, дори не се обличат официално. Знаете ли какво е да свириш Брамс за публика, облечена с дънки и тениски?… И на всичкото отгоре да ми се случи такова нещо!

— Ще направим всичко възможно, господине — каза тя. — Обещавам ви.

Цигуларят изобщо не я чу.

— Тази цигулка… Тя струва повече отколкото къщата ми в града.