— Ами… — започна тя.
— Тя е направена през 1722 година. Паганини е свирил на нея. Била е собственост на Вивалди в продължение на пет години. Присъствала е на първото представление на „Бохеми“. Акомпанирала е на Карузо и Мария Калас, а когато Доминго ме помоли да свиря с него в „Албърт Хол“, именно това беше инструментът, на който свирих…
Очите му се отместиха към Уебър и той попита с искрено любопитство:
— Разбирате ли какво ви говоря?
— Не съвсем, господине — бодро отвърна сержантът. След това се обърна към Тони: — Ела насам, искам да говоря с теб.
Все още не валеше, но ситният дъждец се бе превърнал в гъста студена мъгла.
— Ти разбираш от музика. Кой, по дяволите, е този човек? — попита го Уебър, когато застанаха един до друг край аварийния изход.
— Питкин ли? Той е диригент и композитор. Нали се сещате, като Бърнстейн.
— Кой?
— Ленърд Бърнстейн. „Уестсайдска история“.
— О, искаш да кажеш, че е известен.
— Той е нещо като Мик Джагър на класическата музика.
— Мамка му — присви устни сержантът. — Това значи, че целият свят се е вторачил в нас, а?
— Предполагам.
— Кажи ми истината. Нямаше ли някакъв начин да спипаш извършителя?
— Не — поклати глава Тони. — Когато беше с лице към мен, нямах ясна мишена, обстановката не беше чиста. Куршумът можеше да отиде навсякъде. А след това ми оставаше само гърбът му.
Уебър въздъхна и лицето му стана още по-кисело от обикновено.
— Значи трябва да започнем преследването. — Погледна часовника си. Наближаваше полунощ. — Обиколката ти приключи. Напиши си доклада и се прибирай у дома.
Тони вдигна ръка.
— Имам едно подаръче.
— Какво?
— Молбата ми.
Формулярът за кандидатстване в детективския отдел. Поредният, който щеше да се присъедини към останалите около три хиляди формуляра. Или по-скоро, под останалите три хиляди формуляра.
През годините служба Уебър бе виждал какво ли не и затова веднага схвана накъде се е упътил Тони и се ухили. Нещото, което беше в състояние да изстреля молбата ти най-отгоре в купчината, беше задържането на нашумял престъпник — сериен убиец или някой, убил ченге или пък монахиня.
Или човекът, откраднал цигулка, оценена на половин милион долара и накарал кмета да се извинява.
— Искаш да поемеш част от случая? — попита все още усмихнат Уебър.
— Не — отвърна Тони. — Искам целия случай.
— Не можеш да поемеш целия случай. Можеш да получиш четири часа. Половин обиколка. Но без извънредни часове. И ще работиш с детективите. — Сержантът се вгледа в очите на младото ченге. — Нямаш намерение да работиш с детективите, нали?
— Не.
Уебър се замисли.
— Добре. Но слушай, Винченцо, за да свършиш работа, ни трябва извършителят, а не само проклетата цигулка. — Той кимна към жената от кметството. — Трябва им някой, когото да разпънат на кръст.
— Разбрано.
— Залавяй се. Времето ти тече.
Тони тръгна към полицейското управление, но неочаквано спря и се върна към Питкин и помощничката на кмета. Застана пред музиканта и вдигна очи към него.
— Имам един въпрос. Споменахте Паганини, нали?
В отговор последва премигване.
— Да, така е. И какво от това?
— Ами, ето ви една историйка за Паганини. Веднъж приятелите му решили да му погодят номер — написали музика за цигулка, която била толкова сложна, че просто не можела да се изсвири. Човешките ръце не били в състояние да се движат по такъв начин. Оставили творбата си на стойка за ноти и поканили Паганини. Той влязъл в стаята, хвърлил поглед на нотите, отишъл в ъгъла, взел цигулката си и я настроил. После, забележете, погледнал към приятелите си и се усмихнал. И изсвирил цялото произведение безупречно. По памет. Направо ги шашнал. Не е ли страхотна история, а?
За миг Питкин се втренчи с леден поглед в Тони.
— Трябваше да застреляте крадеца, полицай!
После се обърна и се качи в лимузината, специално изпратена за него.
— „Шери-Недърланд“ — каза той.
Вратата се затръшна.
Тони се обади на Жан Мари от полицейското управление и ѝ каза да не го чака, защото ще се прибере късно. Имал специално поръчение.
— Не е опасно, нали, скъпи?
— Не, но искат да помогна по случая с онази важна клечка, музикантът.
— Наистина ли? Това е страхотно.
— Да се наспиш. Обичам те.
— И аз те обичам.
След това Тони се преоблече в цивилни дрехи и се отправи към жилищната част на града със собствената си кола. Дънките и маратонките бяха само за удобство — нямаше начин да работи под прикритие там, където отиваше — билярдната зала „Джони Би“ на 125-та улица, защото там щеше да бъде единственият бял. А и на никой друг на челото не беше така ясно изписано „ченге“, както на Тони Винченцо. Но това не беше от значение. Тони нямаше да заблуждава никого. Беше работил на улицата предостатъчно, за да знае, че има само един начин да се изкопчи информация от хора, които не са склонни да ти я дадат: чрез покупко-продажба. Разбира се, той не разполагаше с пари за доносници, тъй като беше само патрулиращ полицай, но реши, че все пак има оферта, с която да търгува.
Читать дальше