Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— Забавно, а? Месеци наред мислиш как ще откраднеш нещо и накрая си готов да го направиш, а се оказва, че си взел някакъв стар боклук, целият повреден и какво ли не още.

Тони също се вгледа в резките по дървото, драскотините и захабената шийка на цигулката.

Струва повече от къщата ми в града…

— Добре, синко, време е да вървим. — Той взе белезниците от масата. — Ще вземем някой от социалната служба да се грижи за децата.

Когато погледна към спалнята, усмивката на Уилямс помръкна.

— Човече — каза той, — човече.

Фоайето на хотел „Шери-Недърланд“ се стори твърде голо на Тони Винченцо, който съдеше за качеството на хотелите по продължителността на времето за продажба на намалени напитки в бара и наличието на хромирани повърхности на квадратен метър във фоайето. Но това беше територия за богати хора, а какво знаеше той за богатите?

На всичко отгоре беше малко. И изглеждаше още по-малко, защото беше претъпкано с репортери и ченгета. Там беше и жената с червената рокля от кабинета на кмета. Сержант Уебър също беше там и също така изглеждаше вкиснат, че са го измъкнали от леглото в два часа сутринта заради показно в името на някакъв задник, колкото и известен да беше той.

Тони влезе във фоайето, носейки цигулката под мишница и спря пред Уебър, чиято вечно начумерена физиономия допълнително се смръщваше, когато пропъждаше репортерските въпроси.

Целият сияещ, фризиран, Едуард Питкин, облечен с костюм и вратовръзка (Господи, дори по това време!), излезе от асансьора и застана под ослепителния блясък на прожекторите. Той пристъпи напред, за да вземе цигулката. Но Тони не му я подаде. Вместо това разтърси ръката на музиканта.

Питкин за миг се стъписа, но после — осъзнавайки, че наоколо е пълно с репортери — отново се усмихна и каза:

— Какво мога да кажа, полицай? Безкрайно съм ви благодарен.

— За какво?

Музикантът отново се стъписа.

— Ами задето върнахте моя Страдивариус.

Тони сподавено се изсмя и Питкин на мига се намръщи. След това ченгето махна с ръка към тълпата.

— Ела насам, не се срамувай!

Девън Уилямс, облечен с униформата си от супермаркета и работните си обувки, мина неуверено през гората от репортери.

Питкин се обърна към Уебър.

— Защо не е с белезници? — попита той, обзет от ярост.

Сержантът погледна Тони, като безмълвно си задаваше същия въпрос.

Тони поклати глава.

— Искам да кажа, защо да слагам белезници на човека, който върна вашата цигулка?

— Той… какво?

— Разкажете ни какво се случи — изкрещя някакъв репортер.

Уебър кимна и Тони застана в полукръга от репортери. Прокашля се.

— Забелязах извършителя на Сто двадесет и пета улица. Носеше въпросната цигулка и побягна. Този млад човек, Девън Уилямс, излагайки се на огромна опасност, се намеси и се хвърли върху нападателя. Успя да спаси инструмента. Виновникът избяга. Втурнах се след него, но за съжаление той се измъкна.

Беше се притеснявал, че думите щяха да звучат като заучени, каквито си и бяха. Но, по дяволите, всички са свикнали как говорят ченгетата. Ако звучиш твърде нормално, никой не ти вярва.

— Тъкмо си мислех, че прилича на… искам да кажа… — каза Питкин.

Тони продължи:

— Видях извършителя без скиорската маска. Нямаше нищо общо с господин Уилямс. — След това хвърли поглед към Питкин: — Освен факта, че и двамата са афроамериканци. Помолих господин Уилямс да се присъедини тук към нас, за да може да получи възнаграждението си. Той отказа, но аз настоях да дойде. Смятам, че съвестните граждани трябва да бъдат, нали знаете, насърчавани.

— Колко е възнаграждението, господин Питкин? — провикна се един репортер.

— Ами, не съм… пет хиляди долара.

— Какво? — прошепна намръщен Тони.

— Десет, ако инструментът е невредим — бързо добави Питкин.

Тони му подаде калъфа. Музикантът рязко се обърна и отиде до една маса близо до рецепцията. Отвори калъфа и изпитателно огледа цигулката.

— Всичко наред ли е? — извика Тони.

— Да, да, в чудесно състояние е.

Уебър привика с пръст Тони. Двамата отидоха в ъгъла на фоайето.

— Какво става, по дяволите? — измърмори сержантът. Тони сви рамене.

— Това, което казах, шефе.

Сержантът въздъхна.

— Нямаш извършител на деянието, така ли?

— Така е. Измъкна се.

— И хлапето взе цигулката. Не ти. Това хич няма да е от полза за молбата ти.

— Вече го разбрах, шефе.

Уебър огледа Тони от горе до долу и продължи със сподавен глас: