Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— Какво, Джеси-Беси?

— Участвал ли си някога в битка?

— Битка ли? Слава Богу, не. — Той се разсмя: — Е, в гимназията се е случвало. Но оттогава не.

— Победи ли?

— В гимназията ли? Разпердушиних го. Патрик Брискоу. Открадна ми джобните пари. Оставих го да ги вземе. Ляво кроше и дясна кука. Техничен нокаут в три рунда.

Тя кимна, глътна една колония или школа, може би, костенурки нинджа и постави обратно лъжицата.

— А сега можеш ли да победиш някого?

— Не вярвам в боя. Възрастните не бива да се бият. Те могат да разрешават с думи споровете си.

— Ами ако някой крадец те преследва? Можеш ли да го нокаутираш?

— Само ми виж мускулите. Аз Шварценегер ли съм или какво?

Той нави ръкавите на карираната си ловна риза марка „Абъркромби“ и стегна мускула си. Момиченцето удивено вдигна вежди.

Същото стори и Сю.

Алекс плащаше близо две хиляди долара годишно за членството си в един спортен клуб в центъра на Манхатън. — Миличка… — Алекс се наведе напред и сложи ръка върху рамото на момиченцето. — Нали знаеш, че нещата, които показват по телевизията, като онзи филм, който гледа, са измислени. Не бива да си мислиш, че истинският живот е такъв. Хората по начало са добри.

— Просто ми се иска днес да не ходиш.

— Защо точно днес?

Тя погледна навън.

— Слънцето не свети.

— Е, че това е най-подходящото време за риболов. Рибата не може да ме види. Хей, тиквичке, слушай какво… ами ако ти донеса нещо?

Лицето ѝ засия.

— Наистина ли?

— Да. Какво искаш да бъде?

— Не зная. Чакай, сетих се. Нещо за колекцията ни. Като миналия път.

— Дадено, сладурче. Имаш го.

Миналата година Алекс беше ходил на психолог. Чувстваше се на ръба на психически срив, мъчейки се да съвместява ролите си на претоварен ръководител, съпруг на студентка по право, баща и обременен син (собственият му баща, често пиян и винаги с необуздано поведение, беше настанен в скъпа клиника за душевноболни, която Алекс едва можеше да си позволи). Терапевтът го беше посъветвал да се занимава с нещо само за себе си — хоби или спорт. Първоначално той отхвърли идеята като безполезен каприз, но лекарят строго го предупреди, че безмилостното напрежение, на което беше подложен, щеше да го убие за няколко години, ако не направи нещо, за да си помогне сам да се разтоварва.

След значителен размисъл Алекс избра да се занимава със сладководен риболов (благодарение на който щеше да се откъсва от града) и с колекциониране. Джесика, която не прояви никакъв интерес към „гнусния“ спорт, стана негов съзаклятник в сферата на колекционирането. Алекс донасяше у дома „екземплярите“, а момиченцето ги описваше на компютъра, поставяше ги в рамка или ги подреждаше. Напоследък се бяха съсредоточили върху колекционирането на ръчни часовници.

— Сега, млада госпожице — попита я той тази сутрин, — мога ли да тръгвам, за да наловя вечерята ни?

— Мисля, че да — отвърна момиченцето, макар че сбърчи носле при мисълта да яде риба. Но Алекс съзря известно облекчение в сините ѝ очи.

Когато вече се беше запиляла да играе на компютъра, Алекс помогна на Сю да измие чиниите.

— Нищо ѝ няма — каза той. — Просто трябва повече да внимаваме какво гледа. В това е проблемът — смесването на измислица и действителност… Ей, какво става?

С мрачно изражение жена му продължаваше да бърше една напълно суха чиния.

— А, нищо. Просто… Преди не се бях замисляла, че ходиш съвсем сам по разни пусти места. Имам предвид, че човек винаги си мисли как някой може да го нападне в града, но там наоколо поне има хора, които да се притекат на помощ. И ченгетата са на няколко минути път.

Алекс я прегърна.

— Мястото не е кой знае колко затънтено. Само на няколко часа северно от тук е.

— Зная. Но не ми беше минавало през ума да се тревожа, докато Джеси не заговори за това.

Той се отдръпна назад и строго поклати пръст насреща ѝ.

— Добре, млада госпожо. Никаква телевизия вече и за двете ви.

Тя се засмя и го шляпна по задника.

— Бързо да се прибираш. И да почистиш рибата, преди да си дойдеш. Помниш ли какво чудо беше миналия път?

— Да, да.

— Хей, скъпи — започна тя, — наистина ли си се бил в гимназията?

Той хвърли поглед към стаята на Джесика и прошепна:

— Онова за трите рунда ли? По-скоро бяха три секунди. Блъснах Пат, после той ме блъсна и директорът ни изпрати да си ходим по домовете с бележки до родителите.

— Не знаех, че с Джон Уейн 17 17 Джон Уейн (1907-1979) — американски филмов артист, герой в много уестърни — бел.пр. имате нещо общо. — Усмивката ѝ помръкна. — Чакаме те жив и здрав у дома — изрече тя традиционните думи на нейното семейство за сбогуване. И още веднъж го целуна.