Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— Съжалявам, детектив.

Бет Ан сви рамене.

— Винаги съм се питала дали бих могла да им простя. Спомням си веднъж, все още работех в отдела за наркотици в Детройт. Току-що бях приключила успешно операция на Сикс Майл. Конфискувах партида хероин. Пътувах към управлението, за да предам хероина в отдел „Улики“, когато видях, че се движа покрай гробището, където беше погребан баща ми. Отбих, отидох до гроба и се опитах да му простя. Но не можах. Разбрах, че никога няма да мога — нито на него, нито на майка ми. И тогава реших да напусна Мичиган.

— Майка ви омъжи ли се повторно?

— Хвана се със Селбит преди няколко години, но така и не се омъжи за него. Задържахте ли го вече?

— Не. Някъде наоколо е, но се укрива.

Бет Ан кимна към телефона.

— Майка ми се опита да използва телефона, когато пристигнах. Може би е искала да го предупреди. Ще проверя списъка с обажданията ѝ. Това може да ви насочи към него.

— Добра идея, детектив. Довечера ще взема заповед за задържане.

Бет Ан се загледа през дъжда към мястото, откъдето полицейската кола беше отвела майка ѝ преди няколко минути.

— Най-странното беше, че тя смяташе, че като се опитва да ме вкара в занаята, прави най-правилното нещо за мен. Тя си беше лоша по рождение — смяташе, че и аз трябва да бъда същата. Двамата с Дан са се родили лоши. Не можеха да проумеят как така съм се родила добра и защо не искам да се променя.

— Семейна ли сте? — попита Хийт.

— Съпругът ми е сержант в отдела за непълнолетни престъпници. — Бет Ан се усмихна. — И очакваме дете. Първото.

— Хей, това е чудесно.

— Смятам да работя до юни. После ще си взема неплатен отпуск за няколко години и ще се отдам на майчинството. — Тя почувства нужда да добави: „Защото децата са на първо място пред всичко останало“, но при тези обстоятелства не смяташе, че е необходимо да обяснява повече.

— Екипът за обработка на местопрестъпления ще отцепи мястото — каза Хийт. — Но ако искате да огледате наоколо, няма проблем. Може би има ваши снимки, които искате да вземете. Никой няма да възрази, ако вземете някоя и друга лична вещ.

Бет Ан почука с пръст по главата си.

— Тук имам повече спомени, отколкото ми трябват.

— Ясно.

Тя закопча ципа на якето си и вдигна качулката. Засмя се пресилено.

Хийт вдигна вежди.

— Знаете ли какъв е най-ранният ми спомен? — попита тя.

— Какъв?

— В кухнята на първата къща на родителите ми край Детройт. Седях на масата. Трябва да съм била на три. Майка ми ми пееше.

— Пееше? Като истинска майка.

Бет Ан се замисли.

— Не помня каква песен беше. Помня само, че пееше, за да отвлече вниманието ми. Да не си играя с онова, което правеше на масата.

— Какво правеше тя, шиеше ли? — Хийт кимна към стаята с шевната машина и рафтовете с крадени дрехи.

— Не — отговори жената. — Зареждаше амуниции.

— Сериозно ли говорите?

Тя кимна.

— Когато пораснах, проумях какво е правела. По това време родителите ми нямаха много пари и купуваха празни гилзи по оръжейните изложения и ги зареждаха. Помня само, че патроните бяха лъскави и аз исках да си играя с тях. Тя ми каза, че ако не ги пипам, ще ми попее.

След този разказ разговорът замря. Двамата полицейски служители се заслушаха в дъжда, който трополеше по покрива.

Лоша по рождение…

— Добре — най-накрая каза Бет Ан. — Прибирам се у дома.

Хийт я изпрати навън и двамата се сбогуваха. Бет Ан подкара наетата кола и се отправи по калния, криволичещ път, водещ към щатската магистрала.

Изведнъж някъде от гънките на паметта в главата ѝ зазвуча мелодия. Тя изтананика няколко такта, но не успя да се сети за песента. Това я накара да почувства някакво неясно смущение. Бет Ан включи радиото и намери станцията Джамин’ на 95.5, „изпълваща нощта ви със златни хитове, време е за купон, Портланд…“ Усили звука и като потропваше по волана в такт с музиката, се отправи на север към летището.

Четири часа след като бяха запалени уличните фенери, Чарлс и Маргарет Купър се връщаха от театър. Вървяха към ферибота на Темза през безлюдната и отблъскваща част на Южен Лондон. В тези часове на нощта двамата обикновено бяха в малкото си жилище на Чаринг Крос с двете си малки деца и майката на Маргарет — проклета вдовица и истинска напаст. Но тази вечер младото семейство си позволи да отиде в „Глоуб“, за да посетят Уил Шекспир, когото Чарлс считаше за свой приятел. Преди доста години семействата на Шекспир и Чарлс притежаваха съседни земи на брега на Ейвън, а бащите им понякога бяха ходили заедно на лов със соколи и пили бира в стратфордските кръчми. За разлика от много други лондонски театри, които закриваха сезона, когато кралският двор летуваше извън града, „Глоуб“ даваше представления през цялата година и затова драматургът беше зает. Въпреки това Шекспир успя за кратко да се присъедини към семейство Купър, да пийнат шери „Джерез“ и бордо и да поговорят за най-новите спектакли.