Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Дръпна се встрани от приближаващия силует на стройната висока млада жена. Бет Ан прекрачи прага и се спря. Остана така известно време, после затвори вратата след себе си. Лиз остана в средата на всекидневната, стиснала нервно ръце.

Като смъкна качулката на якето си, Бет Ан избърса мокрото си от дъжда изморено и поруменяло лице. Беше без грим. Беше на двайсет и осем, но изглеждаше по-възрастна. Косата ѝ беше къса и изпод нея се подаваха малки обеци. Незнайно защо Лиз се зачуди дали някой ги беше подарил на момичето или тя сама си ги беше купила.

— Е, здравей скъпа.

— Майко.

Лиз се поколеба, след това се усмихна мрачно.

— Едно време ми казваше „мамо“.

— Наистина ли?

— Да. Не помниш ли?

Поклащане на главата. Лиз си помисли, че тя помнеше, но не искаше да си признае. Тя огледа внимателно дъщеря си.

Бет Ан започна да разглежда малката всекидневна. Очите ѝ се спряха на снимка, където беше заедно с баща си на пристана за лодки близо до дома им в Мичиган.

— Когато се обади, спомена, че някой ти казал, че съм тук. Кой? — попита Лиз.

— Няма значение. Някой. Живееш тук от… — гласът ѝ заглъхна.

— От няколко години. Искаш ли нещо за пиене?

— Не.

Лиз си спомни как беше хванала Бет Ан да отмъква бира, когато беше шестнайсетгодишна и се запита дали продължаваше да пие и дали сега има проблем с алкохола.

— Чай тогава? Кафе?

— Не. Ти знаеше, че съм се преместила на северозапад? — попита Бет Ан.

— Винаги говореше за тази част на Щатите, че искаш да се измъкнеш от… ами, да се измъкнеш от Мичиган и да дойдеш тук. После, като се изнесе, у дома пристигнаха няколко писма за теб. От някого в Сиатъл.

Бет Ан кимна. Дали не направи и лека гримаса? Сякаш се беше ядосала на себе си, че не е внимавала и е оставила указания за местонахождението си.

— А ти си се преместила в Портланд, за да си близо до мен?

— Предполагам, че да — усмихна се Лиз. — Започнах да те издирвам, но ме достраша. — Лиз усети как очите ѝ се пълнят със сълзи, докато дъщеря ѝ продължаваше да оглежда стаята. Къщата настина беше малка, но мебелите, електрониката и вещите бяха от най-добрите — награда за усърдната работа на Лиз през последните няколко години. Две чувства се бореха в жената — тя хранеше смътна надежда, че момичето ще се изкуши да се помири с майка си, като види колко пари имаше Лиз, но едновременно с това изпитваше срам от разкоша, който я заобикаляше; дрехите на дъщеря ѝ и евтините бижута, които носеше, показваха, че тя трудно свързва двата края.

Мълчанието беше като огън. То изгаряше кожата и сърцето на Лиз.

Бет Ан отпусна лявата си ръка и майка ѝ забеляза малък годежен пръстен и най-обикновена венчална халка. В този момент сълзите потекоха от очите ѝ.

— Ти…?

Младата жена проследи погледа на майка си до халката и кимна.

Лиз се запита що за човек беше нейният зет. Дали беше мекушав като Джим, някой, който успяваше да смекчи опърничавия нрав на дъщеря ѝ? Или беше твърд? Като самата Бет Ан?

— Имаш ли деца? — попита Лиз.

— Не ти трябва да знаеш.

— Работиш ли?

— Питаш дали съм се променила ли, майко?

Лиз не искаше да чуе отговора на този въпрос и продължи бързо, привеждайки аргументи в своя полза.

— Мислех си — каза тя, а в гласа ѝ се прокрадна отчаяние, — че може би няма да е зле да се преместя в Сиатъл. Можем да се виждаме… може дори да работим заедно.

Можем да бъдем съдружници. Да делим по равно. Ще ни бъде толкова приятно. Винаги съм си мислела, че двете заедно ще бъдем страхотни. Винаги съм си мечтала…

— Двете с теб да работим заедно, майко? — Тя погледна към стаята за шиене, кимна към машината и към рафтовете с дрехи. — Това не е моят живот. Никога не е бил. Никога не би могъл да бъде. След всички тези години ти наистина не разбираш това, нали? — Думите и студеният тон, с който бяха произнесени, отговориха категорично на въпроса на Лиз: Не, момичето изобщо не се беше променило.

Гласът ѝ прозвуча рязко.

— Защо си дошла, тогава? Какъв е смисълът да идваш?

— Мисля, че знаеш, нали така?

— Не, Бет Ан, не знам . Някакво психо отмъщение?

— Предполагам, може и така да се каже. — Тя отново огледа стаята. — Да вървим.

Лиз задиша учестено.

— Защо? Всичко, което правехме, беше за теб.

— Бих казала, направихте го на мен. — В ръката на дъщеря ѝ се появи пистолет и черното дуло се насочи към Лиз. — Излизай — прошепна тя.

— Боже мой! Не! — Тя едва не изпъшка при спомена за престрелката в бижутерския магазин. Ръката ѝ запулсира болезнено и по бузите ѝ потекоха сълзи. Представи си пистолета върху скрина.