Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Един информатор беше съобщил на щатската полиция в Орегон, че зад поредицата от скорошни обири в северозападните щати стои Лиз Полимъс, която живее под фалшиво име в малка къща тук. Детективите от орегонската полиция, разследващи случая, бяха научили, че нейната дъщеря е детектив в полицейското управление на Сиатъл и бяха осигурили на Бет Ан хеликоптер до летището в Портланд. Тя беше пристигнала с кола сама, за да убеди майка си да се предаде, без да се съпротивлява.

— Тя беше включена в списъците за десетте най-издирвани престъпници в щата. Чух още, че и в Калифорния ѝ се носела славата. Представете си — собствената ви майка. — Хийт млъкна, стори му се, че прояви нетактичност.

Но Бет Ан не се засегна.

— Така мина детството ми — въоръжени грабежи, кражби, пране на пари… — замислено каза тя. — Баща ми имаше склад, където криеха крадените вещи и търгуваха с тях. Това беше тяхното прикритие — бяха го наследили от неговия баща. Който, между другото, също беше в играта.

— Вашият дядо ?

Тя кимна.

— Онзи склад… все още си го представям ясно. Усещам миризмата му. Студа. А съм била там само веднъж. Май бях осемгодишна тогава. Беше пълен с крадени вещи. Баща ми ме остави сама в офиса за малко, а аз надзърнах през вратата и видях как той и един от приятелите му биеха някакъв човек. Едва не го убиха.

— Звучи така, сякаш изобщо не са се крили от вас.

— Да се крият? Господи, те правеха всичко възможно да вкарат и мен в занаята. Баща ми играеше с мен онези „специални игри“, както им казваше. Е, от мен се искаше да ходя по къщите на приятелите ми и да разузнавам дали имат ценности и къде се намират. Или да оглеждам телевизорите и видеомагнетофоните в училище и да му докладвам къде ги държат и какви ключалки има на вратите.

Хийт смаяно поклати глава. После попита:

— Но никога не сте имали вземане-даване с полицията?

Тя се засмя.

— Всъщност, да — веднъж ме заловиха за кражба в магазин.

Хийт кимна.

— Бях на четиринайсет, когато откраднах пакет цигари. Още усещам колана на тате по задника си — каза той.

— Не, не — прекъсна го Бет Ан. — Заловиха ме, когато връщах стока, открадната от майка ми.

— Какво?

— Взе ме с нея в магазина за прикритие. Нали разбирате, жена и дете не изглеждат толкова подозрително, колкото сама жена. Видях я как мушна в джоба си няколко часовника и една огърлица. Когато се върнахме у дома, сложих вещите в една торба и я отнесох в магазина. Предполагам, охранителят е видял, че изглеждам гузна и ме пипна, преди да успея да върна нещата. Опрах пешкира. Искам да кажа, нямах намерение да предавам родителите си… Майка ми беше бясна. Честно, те така и не можеха да разберат защо не искам да тръгна по техния път.

— Трябва да поприказваш с д-р Фил или с някой негов колега.

— Бях там. И все още го посещавам. Спомените започнаха да се завръщат — каза тя и кимна. — От дванайсетата или тринайсетата ми година започнах да се опитвам да стоя колкото се може по-далеч от къщи. Занимавах се с всевъзможни извънучилищни дейности. През уикендите ходех като доброволка да помагам в болницата. Приятелите ми наистина ми помогнаха. Те бяха невероятни — избрах си ги сигурно защото бяха пълна противоположност на престъпниците, с които дружаха нашите. Посещавах занятията за подготовка за кандидатстване в колеж, участвах в клуба за дебати, в кръжока по латински. Дружах с всички, които бяха нормални и почтени. Като ученичка не ме биваше кой знае колко, но прекарвах толкова време в библиотеката или в учене по къщите на приятелите ми, че накрая спечелих пълна стипендия и завърших колеж.

— Къде се записахте?

— В Ан Арбър. С основна специалност наказателно право. Взех изпита за криминални науки и постъпих на работа в полицейското управление на Детройт. После се преместих тук и започнах работа в полицията в Сиатъл.

— И сте получила златна значка. Бързо сте станала детектив. — Хийт погледна към къщата. — Сама ли е живяла тук? Къде е баща ви?

— Мъртъв — спокойно отговори Бет Ан. — Тя го уби.

— Какво?

— Почакайте, докато прочетете заповедта за екстрадиране от Мичиган. Навремето, разбира се, никой не знаеше това. Заключението в първоначалния доклад на съдебния лекар беше нещастен случай. Преди няколко месеца обаче един затворник в Мичиган си призна, че ѝ помогнал. Майка ми разбрала, че баща ми задържа част от парите от съвместните им удари и издържа с тях любовницата си. Наела този тип да го убие и да направи така, че да изглежда като случайно удавяне.