Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Вдигна очи към часовника. Петнайсет минути. Поредният пристъп на паника, който я остави без дъх.

Представи си толкова ясно онзи ден преди двадесет и пет години — Бет Ан в бархетната си пижама, седнала на паянтовата кухненска маса, вперила възхитен поглед в чевръстите ѝ пръсти, докато Лиз ѝ пееше.

Този спомен породи дузина други и вълнението на Лиз се надигна в сърцето ѝ като нивото на водата в придошлия от дъждовете поток зад къщата ѝ. Виж какво — твърдо заяви на самата себе си — не стой просто така… Направи нещо. Намери си занимание.

Намери морскосиньо сако в дрешника, отиде до масата, после се разрови в кошничката, докато намери подходящо по цвят вълнено парче. Щеше да го използва, за да направи джоб на дрехата. Лиз се захвана за работа, преглади плата, отбеляза размерите с креда, взе ножиците и внимателно го сряза. Съсредоточи се върху задачата си, но работата не успя напълно да отвлече мислите ѝ от предстоящото посещение и спомените от преди толкова години.

Като случая с онази кражба от магазина например. Момичето беше на дванайсет. Лиз си спомни звъна на телефона и как отговори. Шефът на охраната на близкия универсален магазин разказа — за ужас на Лиз и Джим — че Бет Ан е била заловена с бижута на стойност почти хиляда долара, скрити в книжна торба.

Родителите бяха помолили управителя да не уведомява полицията. Бяха му казали, че сигурно е станала някаква грешка.

— Вижте — скептично заяви шефът на охраната, — открихме у нея пет часовника. И една огърлица. Бяха увити в торбата за продукти. Искам да кажа, че това не ми прилича на грешка.

Накрая, след множество уверения, че това е нелепа случайност и обещания, че тя повече няма да припари в магазина, управителят се беше съгласил да не намесва полицията.

Когато излязоха от магазина и семейството остана насаме, Лиз гневно се обърна към Бет Ан:

— Защо, за Бога, направи това?

— Защо не? — монотонно отговори момичето, а на лицето ѝ се изписа подигравателна усмивка.

— Това е глупаво.

— Много ми пука.

— Бет Ан… защо се държиш така?

— Как? — беше попитало момичето с престорено смущение.

Майка ѝ се беше опитала да поведе разговор с нея — така, както обясняваха предаванията по телевизията и психолозите, че човек трябва да постъпва с децата си, но Бет Ан прояви отегчение и незаинтересованост. Лиз ѝ отправи неопределено и очевидно напразно предупреждение и се отказа.

Сега си мислеше, че човек полага известни усилия при шиенето на сако или рокля и накрая получава дрехата, която е очаквал. Няма нищо загадъчно. Но човек полага хиляди пъти повече усилия за възпитаването на детето си, а резултатът е обратен на онова, което очаква и за което мечтае. Това ѝ се струваше толкова несправедливо.

Зорките сиви очи на Лиз огледаха вълненото сако, за да се увери, че джобът е прилепнал плътно на място. Тя спря за миг, вдигна поглед и се взря навън през прозореца в тъмните иглички на бора, но онова, което виждаше, бяха още горчиви спомени за Бет Ан.

Устато момиче! Бет Ан поглеждаше майка си или баща си право в очите и казваше: „Няма никакъв проклет начин да ме накарате да тръгна с вас!“ или: „Имате ли изобщо някаква шибана представа?“

Може би трябваше да я възпитават по-строго. В семейството на Лиз налагаха с каиша, ако някое дете изругаеше или отговаряше на възрастни или ако не направеше онова, за което го бяха помолили родителите му. Тя и Джим никога не бяха пердашили Бет Ан; може би трябваше да я нашляпат един-два пъти. Веднъж един от служителите в склада, който Джим беше получил по наследство, се беше разболял и баща ѝ беше помолил Бет Ан да му помогне. „По-добре да умра — беше му се троснала тя, — отколкото да се навра в онази лайнена дупка с теб!“

Баща ѝ беше отстъпил смутено, но Лиз гневно се беше изправила пред дъщеря си.

— Не говори така на баща си!

— О? — саркастично беше попитало момичето. — И как трябва да му говоря? Като някоя покорна дъщеричка, която прави всичко, което той поиска? Може и това да е искал, ама не е намерил онзи, когото трябва.

Тогава тя беше грабнала чантичката си и се беше отправила към вратата.

— Къде отиваш?

— Да се видя с приятели.

— Никъде няма да ходиш. Връщай се веднага!

В отговор Бет Ан беше тръшнала вратата. Джим се спусна след нея, но след миг тя беше изчезнала през скърцащия под обувките ѝ двумесечен сив мичигански сняг.