Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Пееше на дъщеря си, седнала срещу нея, омаяна от сръчните майчини ръце.

Лиз усети спазъм в дясната си ръка — онази, която така и не успя да заздравее както трябва — и си даде сметка, че все още здраво стиска слушалката на телефона. Току-що беше научила новината. Нейната дъщеря пътуваше към къщата ѝ.

Дъщерята, с която повече от три години не беше разменила и едничка дума.

Лиз най-сетне остави слушалката и почувства пареща болка от притока на кръв в ръката си. Седна на кушетката с бродирана тапицерия — кушетка, която семейството имаше открай време — и започна да разтрива изтръпналата си ръка. Чувстваше се замаяна, объркана, сякаш не беше сигурна дали обаждането по телефона беше истинско или смътна сцена от някакъв сън.

Но не беше потънала в кротък сън. Не, Бет Ан пътуваше насам и след половин час щеше да почука на вратата на Лиз.

Навън дъждът продължаваше да вали все така равномерно и да се сипе върху боровете в двора на Лиз. Живееше в тази къщи от почти година — малък парцел на километри от най-близкото предградие. Повечето хора щяха да си помислят, че къщата е твърде малка и доста отдалечена. Но за Лиз тя беше оазис. Стройната слабичка вдовица беше непрестанно заета и не ѝ оставаше много време за домакинстване. Можеше бързо да почисти къщата и отново да се залови за работа. И макар че трудно би могла да се нарече отшелница, тя бе доволна от неголемия пояс, обрасъл с гора, който я отделяше от съседите ѝ. Освен това миниатюрната къща предлагаше достатъчно добро оправдание, ако някой от приятелите ѝ проявеше желание „да се нанесе“ при нея. Жената просто поглеждаше към единствената спалня и обясняваше, че двама души биха полудели в толкова тясно пространство — след смъртта на съпруга си беше решила нито да се омъжва повторно, нито да живее с някой мъж на семейни начала.

В този миг се замисли за Джим. Дъщеря им беше напуснала родния дом и беше прекъснала всякакви връзки със семейството още преди той да почине. Болеше я, че момичето дори не се обади след смъртта му, да не говорим, че не дойде и за погребението. Обзе я гняв при мисълта за тази проява на коравосърдечие от страна на дъщеря ѝ, но тя го потисна, като си напомни, че каквато и да беше целта на младата жена тази вечер, едва ли щеше да има време да изрови от паметта си дори частица от болезнените спомени, които лежаха между майка и дъщеря като останки от катастрофирал самолет.

Погледна към часовника. Сепна се, когато видя, че от обаждането бяха изминали вече десетина минути.

Обзета от безпокойство, тя влезе в стаята за шиене. Най-голямото помещение в къщата, тя беше украсена с ръчно изработени от нея и от майка ѝ дантели и дузини големи макари — някои останали още от петдесетте и шестдесетте години. Всеки оттенък от божията палитра пъстрееше в тези конци. Имаше и кутии, пълни с кройки от Вог и Батърик. Най-голямата забележителност на интериора беше старата електрическа машина „Сингер“. Тя не можеше да прави сложни тегели като новите машини, нямаше лампички, индикатори или бутони. Машината беше четиридесетгодишно емайлирано в черно работно добиче — също като онази, която беше използвала майка ѝ.

Лиз беше започнала да шие още дванайсетгодишна и в трудни времена това нейно умение я беше издържало. Тя обичаше всяка част на процеса: купуването на плата — да чува тупкането на топовете плат, които продавачката разгръщаше, докато отмери необходимата дължина (Лиз можеше да каже на жените с точност почти до сантиметър кога да спрат), да захваща с топлийки шумолящата полупрозрачна хартия към плата, да реже с големите назъбени ножици края на плата, да приготвя машината, да навива бобината, да вдява иглата… Имаше нещо толкова успокояващо в шиенето — да се съберат всички тези материали — памук от земята, вълна от животните — и от тях да се създаде нещо съвсем ново.

Най-лошият резултат от раняването ѝ преди няколко години беше обездвижването на дясната ѝ ръка, което ѝ попречи да се доближи до машината в продължение на цели три непоносими месеца.

Шиенето беше като терапия за Лиз, да, но то беше и нещо повече, то беше част от нейната професия и именно то ѝ помогна да се превърне в заможна жена — рафтовете около нея бяха пълни с дизайнерски дрехи, които очакваха умелите ѝ ръце.