Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Чакай малко…

Какви са тези снимки, на които е по бански?

Сепна се.

Рон не беше намирал никакви снимки, на които тя е по бански, в килера на Харли. А и такива не бяха представени на процеса, тъй като нямаше процес. Изобщо не беше чувал за каквито и да било снимки по бански. Ако е имало такива, откъде може да е разбрала Гуен за тях?

Една ужасна мисъл го връхлетя, толкова ужасна, че чак беше смехотворна. Въпреки това Рон не се изсмя; беше длъжен да я обмисли — както и другите мисли, които избуяха като отвратителни плевели около нея: че единственият човек, който някога изобщо беше чувал Харли да заплашва Гуен с историята за пълнолунието, беше самата Гуен. Че никой не беше чувал гледната точка на Харли относно ситуацията — никой освен психиатърът в Гардън Сити и, като се замислеше за това, той беше пуснал момчето от болницата. Че всичко, което младежът изобщо беше казвал на Рон, беше, че той обича Гуен и тя го обича — нищо по-лошо от това, което всеки увлечен младеж би казал, макар поведението му да бе доста страховито.

Мислите на Рон препускаха бясно: те просто през цялото време приемаха историята на Гуен, че Харли я е дебнел по пътя към вкъщи от училище преди осем месеца. И през цялото време вярваха, че той я е преследвал и че тя не го е насърчавала.

Ами гащичките ѝ?…

Възможно ли е тя самата да му ги е дала?

Внезапно обхванат от ярост, Рон скочи на крака — столът му полетя назад и шумно се стовари на пода. Един от надзирателите дойде при него и му даде знак да го вдигне.

Рон го направи, докато мислите бушуваха в главата му. Нима наистина се е случило — това, което си мислеше в момента? Възможно ли е?

Нима е… флиртувала с онзи психар през цялото време? Нима наистина му е позирала и му е дала бельото си? Ах, тази малка мръсница!

Ще види тя като я напляска върху коляното си! Набързо ще я накаже да си стои вкъщи… Винаги го слушаше, след като я напляска, и колкото по-силно я биеше, толкова по-бързо тя влизаше в правия път. Щеше да се обади на Дорис и да я накара да натупа с хилката за пинг-понг момичето. Щеше да…

— Ей, Ашбъри — проехтя гласът на надзирателя, който гледаше лилавото освирепяло лице на Рон, вдигнато към екрана на телевизора. — Я по-кротко или се пръждосвай оттук!

Рон бавно се обърна към него.

И наистина се укроти. Докато си поемаше дълбоко въздух, той осъзна, че това е чиста проба параноя. Гуен беше чисто създание. Тя беше истинско въплъщение на невинността. Освен това, каза си той, разсъждавай логично. Каква причина би имала тя да флиртува с някой като Харли Ебърс и да го насърчава? Рон я беше възпитал както трябва. Беше я научил на истинските ценности. На семейните ценности. Тя изразяваше напълно представата му за това каква трябва да бъде една млада жена.

Но мислите за дъщеря му оставиха у него усещане за празнота и сърце не му даде да продължи да гледа интервюто. Рон обърна гръб на телевизора и се затътри към стаята за почивка, за да остане сам със себе си.

Той така и не чу края на интервюто, онази част, в която репортерът попита Гуен какво възнамерява да прави оттук нататък. Тя отвърна с момичешки кикот, че заминава за седмица във Вашингтон с учителя си и няколко съученици на екскурзия, която очаквала с нетърпение месеци наред. Дали отивала с приятеля си, попита репортерът. Нямала такъв, привидно срамежливо бе казало момичето. Все още не. Но определено си търсела.

След това репортерът попита какви са плановете ѝ, след като завърши гимназия. Дали ще отиде в колеж?

Не, Гуен не вярвала, че колежът е за нея. Искала да прави нещо забавно, нещо, свързано с пътувания. Мислела си да се пробва в някой спорт. Голф най-вероятно. През последните няколко години баща ѝ бил прекарал безброй часове, карайки я да упражнява ударите си.

— Винаги е казвал, че трябва да науча някой свестен спорт — обясни тя. — Доста изискваше от мен. Но едно ще ви кажа — имам страхотен удар.

— Знам, че ти е било тежко, но със сигурност изпитваш облекчение, че онова чудовище е изчезнало от живота ти — каза репортерът.

Гуен внезапно се изсмя по един особен начин, обърна се към камерите и каза:

— Нямате си ни най-малка представа.

Думите на приспивната песен непрестанно звучаха в главата ѝ, натрапчиви като потропването на орегонския дъжд по покрива и прозореца.

Песента, която беше пяла на Бет Ан, когато момиченцето беше три-четири годишно, се беше загнездила в главата ѝ и не преставаше да звучи отново и отново. Двадесет и пет години бяха минали от онази вечер, когато двете, майка и дъщеря, седяха в кухнята на дома им в покрайнините на Детройт. Лиз Полимъс, тогава млада майка и съпруга, която все се стараеше да икономисва и работеше от сутрин до мрак, за да припечели някой и друг долар повече, се бе привела над масата.