Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— О, за Бога. — Рон отстъпи назад и блъсна вратата с крак.

— Не! — извика майката. — Ще побеснее. Недейте…

Вратата се отвори с трясък и Рон влезе вътре, като включи лампата. После спря стъписан.

За разлика от останалата част от къщата, стаята на Харли беше безупречна.

Леглото беше оправено и одеялата бяха изпънати като в покоите на някое конте. Бюрото беше подредено и лъснато. Килимът — изчистен с прахосмукачка. Лавиците бяха изрядни и всички книги бяха подредени по азбучен ред.

— Самичък го прави — каза майката на Харли с нотка на гордост. — Чисти. Виждате ли, всъщност не е толкова лош…

— Не е толкова лош? С всичкия си ли сте? Погледнете!

Само погледнете!

По стените бяха закачени плакати от филми за Втората световна война, нацистки атрибути, свастики, кости. Щик на пушка висеше от едната стена. Миниатюрен самурайски меч бе изправен върху някакъв сандък. Един от плакатите изобразяваше сцена от комикс с мъж, който имаше ножове вместо крака и разкъсваше противника си. Във въздуха хвърчаха пръски кръв.

Три чифта лъснати до блясък военни ботуши стояха до леглото. Касета, озаглавена „Лицата на Смъртта“, беше сложена върху видеото до телевизора, по който не се виждаше никакво петънце.

Рон протегна ръка към вратата на килера.

— Не — твърдо каза майката. — Не ходете там. Той не ни пуска там. Не ни е позволено да го правим!

Двойната врата също беше заключена, но с едно рязко дръпване Рон откърти ламперията, като едва не я изтръгна от пантите.

От там изпопадаха страховити играчки — чудовища и вампири, персонажи от филми на ужасите, имитации на разчленени крайници, препарирани животни, скелет на змия, плакати на Фреди Крюгер 28 28 Фреди Крюгер — персонаж от поредицата филми на ужасите „Кошмари от Елм Стрийт“, зомби сериен убиец — бел.пр. , а в центъра на пода на килера беше главната атракция: олтар, посветен на Гуен.

Рон изкрещя ужасѐн и се строполи на колене, втренчен в страховитата картина. На стената бяха забодени няколко снимки на Гуен. Харли навярно ги беше направил в дните, когато се е прибирала пеша сама у дома от училище. На две от снимките тя очевидно се разхождаше по тротоара. На третата се беше обърнала и се усмихваше в далечината. А на четвъртата — която му подейства като удар с юмрук — тя се беше навела да завърже обувката си и късата ѝ пола се беше вдигнала високо, разкривайки стройните ѝ крака. Тази снимка заемаше централно място в светилището.

Тя ме обича, аз я обичам тя ме обича аз обичам тя обича аз обичам тя обича тя обича тя обича тя обичатя оби чатяоби чаааааа…

На пода между две свещи имаше нещо, което приличаше на бяло цвете, изникнало от евтина чаша за кафе, върху която беше щамповано името Гуен. Рон докосна цветето. Беше от плат… но какъв точно? Щом издърпа гащичките на момичето от чашата, той успя да издаде само дълбоко стенание и да притисне фината тъкан до гърдите си. Спомни си, че преди няколко месеца Дорис беше споменала, че намерила вратата към пералното помещение отворена. Значи той е бил в къщата!

В яростта си Рон разкъса снимката, на която Гуен се беше навела. След това и другите. Надроби ги със силните си пръсти.

— Моля ви, не го правете! Не, не! — извика майка му.

— Наистина недейте, господине!

— Харли ще побеснее. Не мога да издържам, когато е вбесен.

Рон се изправи на крака, запрати чашата към един нацистки флаг, където тя се разби на парченца, промъкна се край разтрепераната двойка, блъсна предната врата и закрачи по улицата.

— Къде си? — извика той. — Къде? Кучи син!

Спокойният здрач в Локъст Гроув беше прелял в спокойна нощ. Рон не видя нищо освен бледи светлини от околните къщи, не чу нищо освен собствения си глас, приглушен от мъглата, който отекваше обратно от десетки далечни места.

Рон скочи в колата си и пое, оставяйки дълги черни, подобни на червеи бразди от ударите на спирачките, когато се блъскаше в кофите за боклук, наредени край улицата.

Три часа по-късно той се прибра у дома.

Ярките предохранителни лампи бяха включени, една от тях беше насочена точно срещу хвойновия храст.

— Къде беше досега? — настоятелно попита Дорис. — Звънях на всеки, за когото се сетих, мъчейки се да те открия.

— Карах наоколо, търсех го. Наред ли е всичко? — попита той.

— Стори ми се, че чух някой да тършува в работилницата преди около час.

— И?

— Обадих се на полицията и те дойдоха. Нищо не откриха. Може да е бил някой енот. Прозорецът беше отворен. Но вратата беше заключена.