Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— След това ти се върна и когато той видя фаровете на колата, избяга. Като че ли се отправи към тяхната къща.

Рон грабна телефона и натисна копчето за бързо избиране.

— Рон Ашбъри е — каза той на полицейската диспечерна.

— Да, сър, пак ли онова момче? — попита тя.

— Ханлън! Веднага!

Последва пауза.

— Изчакайте, ако обичате.

Шерифът вдигна от другата страна.

— Рон, какво, по дяволите, става тази вечер? Получих четири обаждания от съседите ти за това нещо — крясъци, хора тичали насам-натам.

Рон му обясни за заплахите.

— Все още са само думи, Рон.

— Мътните го взели, не ми пука за закона! Казал е, че на следващото пълнолуние ще изнасили момиченцето ми. Какво, по дяволите, искате, хора?

— Кога е следващото пълнолуние?

— Не знам, откъде да знам?

— Задръж за секунда. Имам календар… Ето. Другата седмица е. Ще изпратим някой да дежури край къщата ви през целия ден. Ако предприеме нещо, ще го пипнем.

— За какво? Навлизане в частна собственост? И ще бъде навън… след колко… седмица?

— Съжалявам, Рон. Такъв е законът.

— Знаеш ли какво можете да направите вие и вашият закон? Да вървите по дяволите!

— Рон, казах ти и преди — ако поемеш нещата в свои ръце, сериозно ще загазиш. А сега ти казвам лека нощ.

Рон отново блъсна силно телефонната слушалка върху вилката и този път тя отхвръкна от поставката на стената.

После изкрещя на Дорис:

— Стой тук. Не отключвай вратите.

— Рон, какво си намислил?

— Татко, недей…

Вратата се затръшна толкова силно, че едно стъкло се счупи, а линиите на пукнатината образуваха съвършена паяжина.

Рон паркира на ливадата, като едва не се блъсна в едно ръждясало камаро и едно комби, жълтозеленикаво, с изключение на предната броня, покрита с грунд в матовия кафяв цвят на засъхнала кръв.

Блъскайки по грапавата врата, той изкрещя:

— Искам да го видя. Отваряйте!

Най-сетне вратата се отвори и Рон влезе вътре. Къщата беше малка и в нея цареше пълен безпорядък. Храна, мръсни пластмасови чинии, кутии от бира, купчини дрехи, списания, вестници и навсякъде се стелеше острата миризма на животинска урина.

Той се промъкна край дребничката закръглена двойка, и двамата облечени с дънки и тениски. Наближаваха четиридесетте.

— Господин Ашбъри — неловко каза мъжът, гледайки към жена си.

— Тук ли е синът ви?

— Не знаем. Чуйте, сър, нямаме нищо общо с излизането му от онази болница. Изцяло поддържахме той да остане там, както мисля, че знаете.

— Какво искате да кажете с това, че не знаете къде е?

— Ту влиза, ту излиза — каза съпругата. — През прозореца на спалнята си. Понякога не го виждаме с дни.

— Да сте се опитвали някога да наложите дисциплина? Да сте опитвали някога да го наложите с колана? На какво прилича това? Така ли мислите, че трябва да ви надвиват децата?

Бащата печално се изсмя.

— Да не е направил още нещо? — каза жена му.

Като че това, което беше направило момчето, не беше достатъчно.

— О, той просто заплашва да я изнасили, само толкова.

— О, не, не. — Тя стисна до болка сухите си пръсти, накичени с евтини пръстени. — Но това са само приказки — изтърси жената. — При него винаги са само приказки.

Рон рязко се обърна, за да застане с лице към нея. Късата ѝ черна коса направо плачеше да бъде измита и тя цялата беше вмирисана на прогнил лук.

— Всичко премина границата на приказките и аз няма да оставя нещата така. Искам да го видя.

Двамата се спогледаха и бащата го поведе по някакъв тъмен коридор към една от двете спални. Нещо — като че ли развалена храна — хрущеше под краката на Рон. Мъжът погледна през рамо, видя жена си, застанала във всекидневната, и каза:

— Съжалявам за всичко това, сър. Наистина съжалявам. Ще ми се да ми даваше сърце, нали разбирате, да го накарам да се махне.

— Това сме го пробвали — цинично каза Рон.

— Нямам предвид болница или затвор. — Гласът му се сниши в шепот. — Да се махне завинаги. Знаете какво имам предвид. Мислил съм за това. И тя също, но не го казва. Защото му е майка. Една нощ почти го направих. Докато беше заспал. — Той спря и погали едно хлътнало място в стената от гипсокартон, което, както изглежда, беше направено от юмрук. — Не бях достатъчно силен.

Ще ми се да бях, но не можах да го направя.

Жена му се присъедини към тях и той замлъкна. Бащата почука плахо на вратата и когато не последва отговор, сви рамене.

— Не ни остава кой знае какво. Държи я заключена и не иска да ни даде ключ.