Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Беше хвойнов храст, дълъг около два и висок един метър, който красеше малкия обществен парк. Именно зад този омайващ храст двадесет и една годишният Харли Ебърс беше прекарал голяма част от последните осем месеца в чудатата си приведена поза, дебнейки Гуен.

— Как се е измъкнал? — зачуди се Дорис.

— Не виждам каква полза има — каза Гуен от кухнята, а в гласа ѝ се прокрадна паника — да викаме полиция. Ще избяга преди да стигнат дотук. Винаги е така.

— Слизай долу — извика Рон. — Той не трябва да те вижда.

Стройното русо момиче с лице красиво като ладроски порцелан се отдръпна назад.

— Страх ме е.

Дорис, висока, мускулеста жена, излъчваща увереността на нахъсана спортистка, каквато бе на двайсет години, обви с ръка раменете на дъщеря си.

— Не се тревожи, скъпа — каза тя. — Двамата с баща ти сме тук. Той няма да те нарани. Чуваш ли ме?

Момичето кимна колебливо и изчезна надолу по стълбите.

Рон Ашбъри не откъсваше леден поглед от фигурата до храста.

Жестока ирония бе, че тази трагедия сполетя точно Гуен.

Консервативен по природа, Рон винаги се бе ужасявал от безотговорността на семействата в града, до който пътуваше всеки ден. Бащи, напуснали децата си, пристрастени към наркотици майки, оръжия и банди, малки момичета, които започват да проституират… Той се закле, че никога нищо лошо няма да се случи на неговото малко момиченце. Планът му беше прост: ще закриля Гуен, ще я възпита както трябва, ще я научи на истински морални ценности, семейни ценности, за които, слава Богу, хората отново бяха започнали да говорят. Ще я държи близо до дома, ще настоява да получава добри оценки, да се занимава със спорт, музика и да усвои социални умения.

След това, когато навърши осемнайсет, ще ѝ даде свобода. Тогава тя ще бъде достатъчно голяма, за да взема правилни решения — за момчета, кариера, пари. Щеше да отиде в престижен колеж и след това да се върне на Северния бряг, за да се омъжи и да започне кариерата си. Отглеждането на дете беше сериозна, тежка работа. Но Рон виждаше резултатите от усилията си. Гуен беше изкарала деветдесет и девет процента на гимназиалните изпити ПСАТ. Тя никога не противоречеше на възрастните; треньорите ѝ отбелязваха, че е една от най-добрите спортистки, с които са работили; никога не беше опитвала цигари или алкохол и изобщо не възропта, когато Рон ѝ каза, че няма да получи шофьорска книжка, докато не навърши осемнайсет. Тя разбираше колко много я обича баща ѝ и защо той не иска да я пусне да отиде в Манхатън с приятелките ѝ или да прекара почивните дни на файър Айлънд без по-възрастен придружител.

И затова на Рон му се струваше абсолютно несправедливо, че Харли Ебърс избра да преследва точно неговата дъщеря.

Всичко беше започнало миналата есен. Една вечер, през цялото време, докато се хранеха Гуен беше изключително мълчалива. Когато Рон я помоли да отиде да вземе книга от библиотеката му, за да почете на глас, Гуен изобщо не помръдна от прозореца на кухнята, втренчила поглед навън.

— Гуен, чуваш ли какво ти говоря? Помолих те да ми донесеш книга.

Тя се обърна и шокиран, той видя, че дъщеря му плаче.

— Скъпа, съжалявам — каза Рон автоматично и пристъпи към нея, за да я прегърне. Знаеше какъв е проблемът. Преди няколко дни тя беше попитала дали може да отиде на екскурзия до Вашингтон заедно с двама учители и шест момичета и момчета от класа по обществени науки. Рон обмисляше да я пусне. Но след като проучи групата и откри, че две от момичетата имаха проблеми с дисциплината — били забелязани да пият алкохол в парк близо до училището миналото лято, той съобщи на Гуен, че не може да отиде и тя изглеждаше разочарована. През онази вечер Рон сметна, че точно това я бе разтревожило.

— Иска ми се да можех да те пусна — каза той.

— О, не, татко, не е заради глупавата екскурзия. Това не ме интересува. Има нещо друго…

Ридаейки, тя се отпусна в прегръдките му. Беше изпълнен с непреодолима бащинска обич и непоносимо страдание от нейната мъка.

— Какво има, скъпа? Кажи ми. Можеш да ми кажеш всичко.

Тя хвърли поглед през прозореца.

Проследявайки нейния поглед, той видя в парка от другата страна на улицата фигура, приведена в храстите.

— О, татко, той ме следи!

Ужасѐн, Рон я отведе във всекидневната, като се провикна:

— Дорис, събираме се за семеен съвет. Ела тук! Веднага! — Той подкани с ръка жена си да дойде в стаята и след това седна до Гуен. — Какво има, миличка? Кажи ни.

Рон предпочиташе Дорис да взема Гуен от училище. Но понякога, когато жена му беше заета, позволяваше на Гуен да се прибира пеша до вкъщи. В Локъст Гроув нямаше лоши съседи, със сигурност не и по спретнатия и изрядно поддържан път до гимназията — най-големите опасности обикновено бяха от естетическо естество — някоя евтина паянтова къща или ято пластмасови фламинга, стада гипсови сърнички…