Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— В интерес на истината — обади се Келър, — да.

Детективът отпи и каза с нисък глас:

— Слушайте ме, задници. Особено ти, хлапе. — Той насочи пръст към Тони и продължи да се разхожда из стаята. — Това тук тази вечер се случва в… да кажем напрегнато за мен време. Ние работим по сериозни престъпления, които очакваме да се случат в друга част на града.

Сериозни престъпления , повтори наум Келър. Ченгетата не говорят по тоя начин. Какво, по дяволите, иска да каже тая кука?

Последва усмивка:

— Затова ви предлагам сделка. Не ми се иска да губя време точно сега, за да ви арестувам. Трябва да се занимая с онези, другите случаи, за които ви споменах. А вие така или иначе сте загубили парите. Ако ви арестувам и вкарам в затвора, парите се конфискуват като доказателство и когато ви осъдят, което непременно ще стане, до последното пени отиват в държавата. Но ако… нека да предположим, няма доказателство, аз ще трябва да ви пусна да си вървите само с предупреждение. Това ще бъда идеално и за мен, защото ще ми остане време да се занимавам с другите случаи. Важните случаи.

— За които ще трябва да проверявате сведения точно сега? — обади се Тони.

— Млъкни, лигльо — засече го детективът, изказвайки на глас мислите на Келър.

— Е, какво ще кажете?

Мъжете се спогледаха.

— Не чух какво избирате? — отново попита ченгето.

Келър огледа лицата на своите доскорошни партньори. Накрая спря поглед и на Тони, който се намръщи и кимна с неохота.

— Ние ще сме доволни да ви помогнем да свършите по-бързо тук, Фанели. Поемаме нашата част от задължението, за да ви освободим да се занимаете с онези… как ги нарекохте… сериозни престъпления.

— Трябва да поддържаме имиджа на Елридж като образцов град — допълни и Стантън.

— Гражданите на Елридж ви благодарят за вашите усилия — каза детектив Фанели, пъхайки парите в джобовете на сакото си.

После отключи белезниците на всички, мушна и тях в джобовете си и излезе навън без да каже нито дума повече.

Мъжете размениха погледи на облекчение — с изключение на Тони, разбира се, върху чието лице се беше изписало изражението на чист и неподправен ужас. В края на краищата той беше човекът, който загуби най-много.

— Ти игра много добре тази вечер, хлапе — стисна ръката му Келър. — Съжалявам за издънката.

Момчето кимна и с почти незабележимо махване към останалите се запъти към задната врата.

Мъжете от Чикаго размениха помежду си няколко думи с нервен тон, после кимнаха за довиждане и също напуснаха задименото помещение. Стантън попита Келър дали иска да изпият по още една бира, но той поклати отрицателно глава и старият мъж влезе сам в бара. Келър седна на масата, вземайки разсеяно тесте карти, разбърка ги и започна да реди пасианс. Шокът от полицейската акция почти беше преминал, но онова, което го тревожеше, беше загубата от момчето, един добър, но не и голям играч.

След няколко минути картите в ръката му сякаш му дадоха сили, духът му се отърси от унинието и той си напомни за едно друго Правило на Келър: Добрите умения накрая винаги побеждават късмета.

Е, хлапето този път беше късметлия. Но ще има други игри, други възможности да освободи Тони или други като него от пачките им.

В света имаше постоянен наплив от самонадеяни хлапаци, на които човек да измъква парите, каза си Келър и постави черна десятка върху червено вале.

Застанал на релсите, загледан в изчезващия в мрака влак, Тони Стиглър се опитваше да не мисли за парите, които току-що беше спечелил, а после му бяха откраднали.

Почти половин милион.

Хартии и прах се въртяха във въздуха над линията, по която току-що беше минал влакът. Тони ги наблюдаваше разсеяно и си повтори нещо, което Келър му беше казал.

„Да знаеш всичко за играта — дори и жалките дреболии — е онова, което отличава мъжете от момчетата в покера.“

Но това изобщо не беше вярно, възрази му мислено Тони. Човек трябва да знае само едно нещо. Че без значение колко си добър, покерът винаги е игра на късмета.

И това е абсолютно сигурно.

Той се огледа наоколо, за да се увери, че е сам, после посегна към джоба си и извади капачето на чашата си за кафе. Махна фалшивото пластмасово дъно и изключи миниатюрно бутонче. После го пъхна внимателно в подплатения плик и отново го постави в джоба си. Приспособлението беше негово собствено изобретение. Миниатюрната камера в отвора за пиене на капачето заснемаше всички карти, когато Тони раздаваше, а миниатюрния процесор изпращаше информацията за вида и боята на картите към компютъра в колата на Тони. Всичко, което трябваше той да направи, беше да чукне капачето на определено място, за да каже на компютъра колко човека са в играта, и програмата, която сам бе създал, можеше да определи ръката на всеки. Тя определяше колко карти да тегли и дали да залага или да фолдва при всеки тур. После компютърът изпращаше инструкции към рамката на очилата му, които вибрираха според кода, и Тони съответно ги изпълняваше.