Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— Кога заминаваш за Тампа?

— Утре.

— Със самолет ли?

— Не. С кола. — Той извади ключове от джоба си и отвори вратата на едно съвсем ново спортно BMW.

Фанели го изгледа с възхищение.

— Продал си лексуса?

— Реших да го задържа — каза Стантън и кимна към блестящите сребристи тасове. — Но исках и нещо по-секси, знаеш как е. Дамите от моя голф клуб харесват мъже в спортни коли. Дори и коленете им да са слаби.

Фанели поклати глава.

— Почувствах се кофти заради онова хлапе. Откъде е намерило пари да участва в такава игра?

— Това са парите му за университета или нещо такова. Наследил ги от техните.

— Искаш да кажеш, че току-що ограбихме един сирак? Ще ходя на изповед цял месец.

— Той е сирак, който измами и Келър, и всички останали.

— Какво?

Стантън се засмя:

— Отне ми малко време, докато го хвана. Най-накрая обаче разбрах игричката му. Сигурно има нещо като електронна камера в капачето на чашата си за кафе. Той винаги си играеше с нея на масата, като я доближаваше до картите, когато раздаваше — печелеше само когато той беше дилър. После след акцията проверих колата му — в нея имаше компютър и антена на задната седалка.

— По дяволите — ядосано каза Фанели. — Много глупаво хлапе. Ще свърши в моргата, ако не внимава. Изненадан съм, че Келър не го е усетил.

— Келър беше прекалено зает да изработи своята собствена шашма, като се опитваше да обере хлапето. — Стантън каза на детектива за желанието на Тони да стане професионален играч на покер.

Детективът се засмя:

— Значи Келър се е опитвал да обере момчето, момчето се е опитвало да обере джакпота, а в крайна сметка ние, старците, обрахме и двете. Това си е един полезен урок за по-младите.

Мъжете си стиснаха ръцете за довиждане.

— Ще се видим през пролетта, приятелю. Този път ще опитаме в Грийнпойнт. Чух, че там спретвали доста интересни игри със залози по наш вкус.

— Ще го направим — кимна му Стантън и запали колата си. Спря накрая на пресечката, внимателно се огледа и зави по главната улица, която щеше да го отведе до магистралата.

— Той е там? Отново?

Една чиния падна на кухненския под и се разби на парчета.

— Гуен, слез в стаята за почивка! Веднага!

— Но, татко — прошепна тя, — как така е излязъл? Те казаха шест месеца. Те обещаха шест месеца. Най-малко!

Примижавайки, Рон надзърна през завесите и сърцето му се сви.

— Той е — въздъхна той. — Той е. Гуен, направи каквото ти казах! В стаята за почивка! Веднага! — След това изкрещя в трапезарията: — Дорис!

Жена му се втурна в кухнята.

— Какво има?

— Той се върна! Обади се на полицията!

— Върнал се е? — промърмори жената с мрачен глас.

— Прави каквото ти казвам. И Гуен, не искам той да те вижда! Слез на долния етаж. Няма да повтарям!

Дорис вдигна телефона и позвъни в шерифството. Трябваше да натисне само едно копче — откакто се помнеха номерът беше настроен за бързо избиране.

Рон излезе на задната веранда и погледна навън.

Часовете след вечеря в прохладните пролетни вечери като тази бяха най-спокойните мигове на годината в Локъст Гроув. Предградието се намираше на утешителните петдесет километра от Ню Йорк Сити на северния бряг на Лонг Айлънд. Тук живееха някои наистина много заможни хора — новобогаташи, както и такива, които се обличаха от Рокфелер Сентър и Морган. Също така няколко известни артисти и директори на рекламни агенции, макар селото да бе основано от хора като семейство Ашбъри, които живееха удобно в къщите си за шестстотин хиляди долара, пътуваха с влак или с автомобилите си до работните си места в Лонг Айлънд, където заемаха ръководни длъжности в издателски или компютърни компании.

В тази априлска вечер кучешкият дрян вече беше цъфнал и ароматът на градинска тор и трева, подрязана за първи път през годината, изпълваше влажния въздух. И в същата тази вечер зловещият силует на младия Харли Ебърс отново беше приведен в храстите през улицата срещу къщата на Рон Ашбъри и се взираше в прозореца на стаята на шестнадесетгодишната Гуен.

О, мили Боже, помисли си отчаяно Рон. Не отново! Това не може да започне отново…

Дорис подаде слушалката на съпруга си и той помоли да разговаря с шериф Ханлън. Докато изчакваше да го свържат, Рон вдъхна застоялия метален мирис на облицовката на верандата, където бе опрял глава. Погледна през двора, на около тридесет метра, към храста, който се бе превърнал във фикс идея на мечтите му и съсредоточие на кошмарите му.