Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

„Блъф за глупаци“ — беше нарекъл Тони програмата.

Перфектен план, перфектно изпълнен. Единственият му недостатък беше, че не предвиди проклетата полиция, която му открадна парите.

Тони погледна часовника си. Беше един часът. Нямаше защо да бърза да се прибира вкъщи, чичо му беше извън града на едно от неговите бизнес-пътувания. Какво да прави? — зачуди се момчето. Пицарията на Маркони беше все още отворена и той реши да намине натам и да види авера си, онзи, който му беше снесъл за играта на Келър. И да хапне сандвич с кола.

Зад гърба му се разнесоха скърцащи стъпки. Той се обърна и видя Лари Стантън да върви бавно по алеята, насочвайки се към автобусната спирка.

— Хей — викна му старецът, като го забеляза. — Лижеш рани ли? Или мислиш да скачаш? — той кимна към релсите.

Тони се изсмя кисело.

— Можеш ли да повярваш? Шибан късмет.

— А, полицейските акции са част от играта, ако играеш незаконно — каза Стантън. — Трябва да ги включиш в разходите.

— Половин милион като част от разходите? — възмутено възкликна Тони.

— Ужилването беше доста болезнено — кимна Стантън. — Но е по-добре от една година в дранголника.

— Предполагам.

Старецът се прозина.

— По-добре да се връщам вкъщи и да си събера багажа. Утре се връщам във Флорида. Кой би прекарал зимата в Елридж, ако не му се налага?

— Остана ли ти нещо? — попита Тони.

— Пари ли?… Малко — той се намръщи. — Много по-малко отколкото имах намерение да дам благодарение на теб и Келър.

— Почакай. — Момчето извади портфейла си и подаде на възрастния мъж сто долара.

— Не вземам подаяния.

— Да го наречем заем.

Стантън се поколеба за момент. После със смутен вид взе банкнотата и я прибра в джоба.

— Благодаря… По-добре да вървя. Автобусите скоро ще спрат. Е, беше ми приятно да играя с теб, синко. Имаш потенциал. Ще успееш.

Да, помисли си момчето, сигурен съм, че ще успея. Можещите, новаторите, младите… ние винаги ще побеждаваме хора като теб и Келър в крайна сметка. Така е устроен светът. Той се загледа след стареца, който бързаше, накуцвайки, надолу по пътя — стар и победен. Да ти се скъса сърцето, помисли си момчето. Застреляйте ме преди да съм станал като него.

Тони нахлупи шапката си, слезе от релсите и тръгна към колата си, като умът му вече се занимаваше с това къде да намери следващите си жертви.

Двайсет минути по-късно прашният общински автобус спря на спирката и Лари Стантън слезе.

Той тръгна надолу по улицата. Скоро стигна тъмна пресечка. Светофарът на кръстовището мигаше в жълто. Зави зад ъгъла и спря пред светлосиня краун виктория, на чийто багажник бе написано: Полиция .

А върху багажника бе облегнал мършавото си тяло детектив Джордж Фанели.

Ченгето се изправи и се приближи до Стантън. Другите двама полицаи, участвали в акцията малко преди това, стояха наблизо. И Фанели, и Стантън се огледаха наоколо и после си стиснаха ръцете. Детективът извади от джоба си плик и го подаде на Стантън.

— Твоята половина — двеста двайсет и две хиляди. Стантън, без да ги брои, ги прибра.

— Добър удар беше — каза ченгето.

— Така си беше — съгласи се Стантън.

Той и Фанели всяка година правеха по един такъв удар, когато Стантън се връщаше за лятото в града. Стантън печелеше доверието на някой играч, като губеше пари в няколко от обикновените игри и после, когато се организираше игра с големи залози, съобщаваше на полицаите кога и къде ще е събитието, Фанели оправдаваше акцията с някое анонимно обаждане, вземаше банката като откуп и пущаше на свобода играчите. Участниците в незаконната игра бяха толкова доволни, че са отървали затвора и ще могат да продължат да играят, че никога не се оплакваха.

Колкото до Стантън, номер като този винаги му носеше по-добри приходи от хазарта.

Аз играя добре, но шансът въпреки това е против мен. Какво правя с парите ли? Подсигурявам се шансът да бъде на моя страна.

— Хей, Дари — извика един от полицаите на Стантън, — не исках да се държа като гадняр, като те закопчавах. Но си помислих, че така ще бъде много… нали разбираш… по-реалистично.

— Справи се идеално, Московиц. Роден си за актьор. Стантън и детективът минаха покрай друга немаркирана полицейска кола и продължиха надолу по мръсната малка уличка. Те се познаваха от години, от времето, когато Стантън работеше като шеф на охраната на „Мидуест метал продъктс“.

— Добре ли си? — попита Фанели, гледайки как Стантън куца.

— Състезавах се с един тип на водни ски на женевското езеро. Закачих лодката. Не е сериозно.