Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

След два кръга Пиймонт най-накрая се отказа — беше заложил 60 000 — и вероятно имаше скромна ръка. Но беше убеден, че Тони или Келър имат голяма ръка и нямаше намерение да хвърля повече пари на вятъра.

Отново дойде ред на Келър:

— Отговарям на твоите двайсет — каза той на Тони — и вдигам с още двайсет.

— Исусе! — възкликна шепнешком Стантън.

Келър му хвърли мрачен поглед и старецът замълча.

Тони въздъхна и отново погледна картите си, като че ли те можеха да му кажат какво да направи. Но те никога не казваха. Единствените отговори бяха в собственото сърце и в собствения ум.

Момчето имаше останали само петнайсет хиляди долара на масата. Той пъхна ръка в джоба си и извади плика. Кратко колебание. После измъкна и останалата част от парите. Преброи ги. Трийсет и осем хиляди. Още един миг колебание, докато гледаше към пачката банкноти.

Хайде, давай, молеше се мълчаливо Келър. Моля те…

— Чипове — каза накрая момчето с очи, вперени в Келър, който отвърна на погледа му отбранително и нервно — страхотен блъф.

Стантън също се колебаеше.

— Чипове — повтори момчето твърдо.

Старият мъж се подчини.

Тони пое дълбоко дъх и бутна чиповете на масата.

— Отговарям на твоите двайсет. И вдигам още десет.

Келър бутна напред купчинка от чипове за десет хиляди — малко драматично, както му се стори — и каза:

— Отговарям с десет. — Той поглед към онова, което му беше останало. — И давам още петнайсет — бутайки всички останали чипове в центъра на масата.

— Боже! — възкликна Пиймонт.

Дори сърдитият Ротщайн утихна, гледайки хипнотизиран огромния пот, който вече достигаше 450 000 долара.

За миг Келър почувства леко угризение. Той беше притиснал опонента си психологически, беше пресметнал вероятностите до последната възможна точка — накратко, беше направил всичко, което хлапакът не беше способен да направи. Но момчето претендираше да се отнасят с него като с мъж. Сам си го навлече.

— Залагам — каза Тони шепнешком, добавяйки почти всичките си чипове към пота.

Стантън извърна очи, сякаш избягвайки гледката на тежък пътен инцидент.

— Фул от дами — обяви Келър, сваляйки ги на масата.

— Гледай ти — прошепна Пиймонт.

Стантън въздъхна възмутено.

Тони свали картите си, откривайки фул хаус от три попа и двойка шестици.

— Май изглежда, че аз спечелих — каза той и спокойно придърпа чиповете към себе си.

— Олеле. Каква ръка… Радвам се, че излязох навреме.

Стантън се изсмя дрезгаво, а Ротщайн се обърна към Тони:

— Игра много добре.

— Просто късмет — вдигна рамене момчето.

Как, по дяволите, се случи това? Келър не можеше все още да разбере как е бил победен, трескаво премятайки през ума си всеки момент от играта. Разбира се, понякога, независимо как си пресмятал възможностите, съдбата те изиграва. И все пак той беше планирал всичко така перфектно.

— Май е време да си кажем лека нощ — обади се Пиймонт, подавайки останалите си чипове на Стантън, за да ги осребри и допълни иронично:

— Току-що дадох повечето от проклетите си пари на някакъв си тийнейджър. — После се обърна към Ротщайн: — От днес нататък ще се придържаме стриктно към онова правило за децата, а?

Келър се облегна назад и се загледа в Тони, който беше започнал да подрежда чиповете на купчинки. Но вероятностите, продължи той да размишлява… Беше изчислил всичко така внимателно. Покерът е матема̀тика и инстинкт как е възможно и двете да му изневерят напълно?

Тони побутна чиповете към Стантън, за да му ги осребри.

Звукът от влакова свирка изпълни отново стаята. Келър въздъхна, отбелязвайки, че този път тя беше сигнал за загуба — точно обратното на онова, което предупредителният сигнал бе означавал при играта с французите.

Звукът се усилваше. Само че… вслушан в звука, Келър осъзна, че този път е някак различен. Той вдигна поглед към стареца и към двамата мъже от Чикаго. Те бяха смръщили лица, споглеждайки се тревожно.

Защо? Имаше ли някакъв проблем?

Тони замръзна с ръце върху купчината с чипове.

Мамка му, помисли си Келър. Звукът не беше от свирката на влака, беше сирена.

Келър се оттласна от масата точно в момента, в който предната и задната врата зейнаха отворени едновременно, посипвайки с тресчици задната стая. Двама униформени полицаи с извадени пистолети нахлуха вътре.

— На пода, веднага, веднага!

— Не — изохка Тони, като стана и се обърна към по-близкия до него полицай.

— Хлапе — прошепна Келър строго, като вдигна ръце, — не прави глупости. Изпълнявай каквото ти казват.