Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Десет минути по-късно Ротщайн изгуби останалите си чипове от Тони в напрегнат и продължителен рунд на наддаване.

— По дяволите — ядосано каза той. — Приключвам. Никога досега не съм губил от момче — не и по този начин.

Тони държеше в ръка стрейт, а в очите му се четеше ясно разгадаем израз, който казваше: „Напротив, не си загубил от момче — вече не.“

Играта продължи още половин час с големи суми, които се разиграваха.

Повечето игри на покер не завършват с драматични последни ръце. Обикновено играчите свършваха парите или както деденцето се опомняха навреме и се измъкваха с подвита опашка.

Но понякога имаше драматични моменти.

И тъкмо това се случваше сега.

Тони разбърка картите и предложи на Келър да цепи, който раздели кол одата на три. Тони събра картите и започна да раздава.

Пиймонт взе своите и като всички добри играчи на покер изобщо не ги размести (подреждането на картите може да даде на другите доста информация за ръката, която държи играчът).

Келър погледна своите и беше доволен да види, че е получил добра ръка: две двойки — дами и шестици. Много печеливша ръка в игра като тази.

Тони взе своите карти и ги разгледа, без да показва никаква реакция.

— Залагате ли? — попита Пиймонт, който пасува.

За да започне наддаването в този вид покер играчът се нуждае от двойка валета или нещо по-добро. Пасуването означаваше, че или Пиймонт няма такава добра комбинация, или пък има, но блъфира — избирайки да не наддава, за да накара другите играчи да мислят, че има слаба ръка.

Келър реши да се възползва от шанса си. Макар да имаше две двойки и можеше да открие наддаването, той пасува, което можеше да накара Тони да си направи извода, че ръката му е слаба.

Последва напрегнат момент. Ако Тони не направеше залог, те щяха да съберат картите си и да започнат друга игра и Келър щеше да провали една солидна ръка.

Но Тони погледна картите си и обяви залог от десет хиляди.

Очите на Келър светнаха от безпокойство, както би направил всеки добър играч на покер, за да блъфира, но вътрешно той ликуваше. Въдицата беше пусната.

— Отговарям — каза Пиймонт, избутвайки чиповете напред.

Така, размишляваше Келър, мъжът от Чикаго вероятно също блъфира.

Келър, с абсолютно безизразно лице, също отдели чипове за десет хиляди, после плъзна към общия залог още чипове.

— Отговарям на твоите десет и вдигам с двайсет и пет.

Тони прие новия залог и отново качи мизата. Пиймонт се поколеба, но остана в играта, Келър прие новия залог. Като раздаващ Тони взе горната карта от тестето и я сложи с лицето надолу пред себе си. После се обърна към Пиймонт:

— Колко?

— Две.

Тони плъзна към него две карти за размяна от тестето. Умът на Келър започна веднага да пресмята възможните комбинации. Шансовете да получи три карти от една боя при първоначалното раздаване бяха много ниски, така по всяка вероятност Пиймон има две еднакви и „кикър“ — единична силна карта, може би дама, поп или вале. Шансовете новите две карти да му помогнат да направи фул бяха само 1 към 119. А ако за негов късмет му бяха раздадени три карти от една боя, шансовете след като получи новите две карти да направи фул все още бяха ниски: 1 към 15.

Имайки предвид тази информация, той самият поиска една карта, подсказвайки на другите играчи, че има намерение да направи или фул, или стрейт, или флош — или пък просто блъфира. Той вдигна картата и я прибави към другите. Устните на Келър изобщо не помръднаха, но сърцето му се разтуптя, когато видя, че има фул и то много добър — три дами.

Тони взе три карти.

Окей, каза си Келър, да прегледаме статистиката. При вземането на три карти момчето сигнализира на другите, че е имал само една двойка. Така че за да бие фула на Келър, той трябва да има стрейт флош, четири от една боя или фул от попове или аса. Също като компютър, мозъкът на Келър пресметна различните вероятности това да се случи.

На основата на своите пресмятания за картите на Пиймонт и момчето, Келър заключи, че той вероятно има печелившата ръка на масата. Сега неговата цел беше да вдигне размера на пота.

Момчето отново побутна очилата си нагоре към основата на носа си и погледна към Пиймонт:

— Залагаш ли?

С тежка въздишка играчът от Чикаго избута напред купчинка чипове.

— Двайсет хиляди.

Келър беше участвал в едни от най-големите игри из страната — и като играч, и като наблюдател — и бе прекарал стотици часове, изучавайки начините, по които блъфират играчите. Дребните неща, които правят — жестове, погледи, кога се колебаят и кога играят, какво казват, кога се смеят. Сега, опирайки се на тези свои наблюдения, той започна да се държи така, че да накара другите двама да мислят, че има слаба ръка и смята да блъфира. Което означаваше, че започва да залага на едро.