Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Или поне така смяташе Рон.

През онази есенна нощ Гуен, седнала с ръце в скута и заковала поглед в пода, примирено обясни:

— Днес се прибирах пеша към къщи. И тогава се появи онзи тип.

Сърцето на Рон се смрази, ръцете му се разтрепериха и той почувства как яростта започва да се надига в него.

— Кажи ни — каза Дорис. — Какво се случи?

— Нищо не се случи. Не точно. Той просто ме заговори. Както си вървеше. „Толкова си хубава. Обзалагам се, че си умна. Къде живееш?“

— Познаваше ли те?

— Не мисля. Цялото му поведение беше странно. Все едно, че беше бавноразвиващ се, нали се сещате. Говореше неща, които нямат смисъл. Казах му, че вие не ми позволявате да говоря с непознати и изтичах у дома.

— О, горкичката! — Майка ѝ я прегърна.

— Не мисля, че ме проследи. Но… — Тя прехапа устни. — Но това е той.

Рон се затича към храста, където беше видял младежа.

А той беше заел странна поза. Напомни на Рон за онези зелени пластмасови войничета, които си купуваше, когато беше дете — коленичил войник, прицелващ се с пушката си.

Момчето видя, че Рон се приближава и избяга.

В шерифството знаеха всичко за момчето. Родителите на Харли се били преместили в Локъст Гроув преди няколко месеца. На практика били прогонени от Риджфорд, Кънектикът, защото синът им си бил нарочил една блондинка, горе-долу на годините на Гуен и започнал да я следи. Момчето било на средно умствено ниво, но страдал от психично разстройство като по-малък. Полицията не била в състояние да го спре, защото бил наранил само един човек за всичките месеци дебнене — братът на момичето го бил нападнал. Харли едва не пребил момчето до смърт, но всички обвинения били оттеглени на основание за самозащита.

След тази история семейство Ебърс прекосили щата с надеждата да започнат на чисто.

Но единствената промяна беше, че Харли си бе намерил нова жертва: Гуен.

Момчето беше изпаднало в маниакалното си бдение: втренчен в класната стая на Гуен в училище и коленичил край хвойновия храст, не отлепвайки очи от спалнята на момичето.

Рон се опита да издейства ограничителна заповед, но без наличието на незаконно поведение от страна на Харли магистратите не можеха да издадат такава.

Накрая, след като Харли беше прекарал на пост край хвойновия храст шест поредни нощи, Рон връхлетя в щатското психиатрично отделение и настоя да бъдат взети някакви мерки. От отделението помолиха родителите на момчето да го изпратят в болница за специални грижи за шест месеца. Общината щяла да плати деветдесет процента от разноските. Семейство Ебърс се съгласиха и с принудителна заповед за хоспитализиране момчето беше отведено в Гардън Сити.

Но сега отново беше тук, коленичил като войник край позорно известния хвойнов храст, само седмица след като линейката го бе докарала.

Най-накрая шериф Ханлън вдигна телефона.

— Рон, щях да ти се обадя.

— Знаел си за него? — изкрещя Рон. — Защо, по дяволите, не ни каза? Той е там в момента.

— Аз самият току-що разбрах. Момчето разговаряло с някакъв психиатър в болницата. Очевидно е отговаряло както трябва и са решили да го пуснат. При продължително задържане с рискована заповед като тази, има опасност общината да бъде подведена под съдебна отговорност.

— А кой ще поеме съдебна отговорност за дъщеря ми? — процеди Рон.

— След няколко седмици ще има разпит на свидетели, но не могат да го държат в болницата до тогава. Вероятно и след разпита също, като се има предвид начинът, по който се развива.

Тази вечер, когато мъглата се разстла над Локъст Гроув, тази красива пролетна нощ, в която щурците цвърчаха като несмазани зъбчати колелца, Харли Ебърс беше замръзнал в прословутата си поза, а тъмните му очи търсеха едно нежно младо момиче, чийто баща точно в този момент вземаше решение, че това повече не може да продължава.

— Виж, Рон — каза шерифът със съчувствие, — зная, че е тежко. Но…

Рон блъсна слушалката върху вилката, като едва не откърти телефона от стената.

— Скъпи — започна Дорис.

Той не ѝ обърна внимание, но щом се отправи към вратата, тя го хвана за ръката. Беше силна жена. Но Рон беше още по-силен и рязко се дръпна. Блъсна остъклената врата и тръгна през покритата с роса ливада към парка.

За негова изненада и удоволствие Харли не побягна, а се изправи от приведената си поза и скръсти ръце, чакайки Рон да се приближи.

Рон беше атлетичен. Играеше тенис и голф и плуваше като делфин. Сто дължини на ден, когато градският басейн беше отворен. Беше малко по-нисък от Харли, но когато се взря в издадените вежди на момчето и смущаващо хлътналите му очи, разбра в душата си, че е способен да убие младежа. С голи ръце дори, ако се наложеше.