Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

И най-дребният повод щеше да е достатъчен, за да го направи.

— Татко, недей! — изпищя Гуен от верандата. Гласът ѝ прозвуча като висок тон от цигулка, отеквайки през мъглата. — Не се излагай на опасност. Не си заслужава!

Рон се обърна и изсъска на дъщеря си:

— Влизай обратно вътре!

Харли махаше към къщата:

— Гуени, Гуени, Гуени… — Лицето му беше разтегнато в ужасяваща усмивка.

Лампите в съседските къщи светнаха, по прозорците и вратите се появиха лица.

Идеално, помисли си Рон. Само да направи и най-малкия жест към мен и ще го убия. Един куп свидетели ще ме подкрепят.

Той спря на две крачки от Харли, от чието лице усмивката вече бе изчезнала.

— Аз скочих. Те не можаха да убодат, нали? Да убодат, да убодат, не можаха да убодат. Затова… Аз… Скочих.

— Я ме слушай — измърмори Рон, свил юмруци до тялото си. — Много си близо. Разбираш ли какво ти говоря? Не ми пука дали ще ме арестуват, не ми пука дали ще ме осъдят. Ако не я оставиш на мира, ще те убия. Ясно ли е?

— Аз обичам моята Гуени, аз я обичам, обичам я, обичамя, обичамя, бичамя, бичамябичамябичамя. Тя ме обича, аз я обичам тя ме обича аз обичам тя обича аз обичам тя обича тя обича тяобича тябичатяобичатяобичааааааа…

— Хайде. Замахни срещу мен. Хайде. Пъзльо! Нямаш мозък, за да схванеш като голям човек, нали? Повръща ми се от теб.

Харли отпусна ръце. Добре, започва се…

Сърцето на Рон се сви и в ушите му се заблъска цял океан. Усети как ледената тръпка на адреналина прониза тялото му като ток.

Момчето се обърна и побягна.

Кучи син…

— Върни се тук!

Той препускаше надолу по улицата с дългите си като пергели крака, потъвайки в мъгливия здрач, а Рон го следваше.

В продължение на няколко пресечки.

Атлетичен, да, но едно четиридесет и три годишно тяло не притежава издръжливостта на някой, който е на половината от неговите години, така че след половин километър момчето дръпна напред и изчезна.

Останал без дъх, с рамо, болезнено схванато от бягането, Рон се дотътри до къщата си и се качи в лексуса си. Задъхвайки се, той изкрещя:

— Дорис! С Гуен да не сте мръднали оттук, заключете вратите! Отивам да го намеря.

Жена му възрази, но той не ѝ обърна внимание и отпраши от алеята пред къщата.

Половин час по-късно, след като бе претърсил целия квартал без да намери никаква следа от момчето, той се върна у дома.

И намери дъщеря си обляна в сълзи.

Дорис и Гуен седяха във всекидневната. Щорите бяха спуснати, завесите дръпнати. Дорис държеше дълъг кухненски нож в силните си пръсти.

— Какво? — попита настоятелно Рон. — Какво става?

— Кажи на баща си — каза Дорис.

— О, татко, съжалявам. Мислех си, че така ще е най-добре.

— Какво? — Рон пристъпи напред, отпусна се на кушетката и сграбчи дъщеря си за раменете. — Кажи ми! — извика той.

— Той се върна — каза Гуен. — Беше до храста. И аз излязох да говоря с него.

— Какво си направила? Да не си луда? — кресна Рон, като се тресеше от ярост и страх при мисълта какво може да се е случило.

— Не можах да я спра. Опитах се, но… — каза Дорис.

— Страхувах се за теб. Страхувах се, че може да те нарани. Помислих си, че може да съм мила с него и да го помоля просто да си върви.

Въпреки ужаса, прилив на гордост от нейния кураж бликна в душата на Рон Ашбъри.

— Какво се случи? — попита той.

— О, татко, беше ужасно.

Чувството на гордост избледня и той се облегна назад, втренчил очи в бялото лице на дъщеря си.

— Докосна ли те? — прошепна Рон.

— Не… все още не.

— Какво имаш предвид с „все още“? — изръмжа Рон.

— Той каза… — С разплакано лице тя премести поглед от яростните очи на баща си към решителните очи на майка си. — Той каза, че при следващото пълнолуние, когато жените стават в определено състояние, заради тяхното, нали знаеш, месечното неразположение… При следващото пълнолуние… той ще ме намери, където и да съм… — Лицето ѝ пламна от срам. Тя преглътна. — Не мога да го изрека. Не мога да ти кажа какво каза, че ще направи.

— Господи!

— Толкова се уплаших, че избягах обратно вкъщи.

Дорис, обърнала лицето си с характерната ѝ силна челюст към прозореца, добави:

— И той продължи да стои там, втренчил очи в нас и сякаш пееше с онзи негов извратен глас. Веднага заключихме вратите. — Тя кимна към ножа, като го постави върху масата. — Взех го от кухнята, за всеки случай.

Тя ме обича, аз я обичам тя ме обича аз обичам тя обича аз обичам тя обича тя обича…

Жена му продължи: