Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— Знам, госпожо Ашбъри. Но казахте, че нищо не липсвало.

— Не проверих стиковете. Не се сетих.

Рон преглътна.

— Мислиш, че съм толкова глупав да убия онова момче, след като се обадих на полицията и след като го заплаших пред свидетели?

— Хората правят глупави неща, когато са разстроени — каза шерифът. — И понякога правят някои доста умни неща, когато се преструват, че са разстроени.

— О, хайде де, шерифе. Мислиш ли, че щях да го направя със собствения си стик за голф?

— Който си възнамерявал да запратиш на дъното на езеро под два метра вода и кал. Между другото, независимо дали е твой или не, стикът е покрит с твоите отпечатъци.

— Как сте взели отпечатъците ми?

— От дома на семейство Ебърс. От вратата на килера на момчето и от някаква чаша за кафе, която си счупил. Сега, Рон, искам да ти задам още няколко въпроса.

Той погледна през прозореца на кухнята. Погледът му случайно се спря върху хвойновия храст.

— Не мисля, че искам да казвам каквото и да било повече — каза той.

— Това е твое право.

— И искам да се срещна с адвокат.

— Това също е твое право, сър. Ако обичаш, протегни си ръцете. Ще ти сложим тези белезници и ще те поразходим малко с колата.

От мига, в който Рон Ашбъри влезе в мъжкия поправителен дом в Монтаук, той стана герой, затова че беше направил такава огромна жертва, за да спаси малкото си момиченце.

И в деня, в който Гуен даде онова интервю за Канал 19, цялото крило на сградата беше в залата с телевизора и гледаше. Рон седеше мрачно на последния ред и слушаше разговора ѝ с водещата.

„Имаше един долен тип, който беше откраднал бельото ми и ме беше снимал, докато се прибирам вкъщи от училище и по бански. Искам да кажа, че беше като истински маниак… а полицията не предприе нищо. Баща ми беше този, който ме спаси. Аз съм, как да кажа, безкрайно горда с него.“

Рон Ашбъри изслуша думите ѝ и си помисли същото, което си беше мислил хиляди пъти от онази априлска нощ насетне: радвам се, че се гордееш с мен, миличка. Само че… не го направих аз. Аз не убих Харли Ебърс.

Точно след като го бяха арестували, адвокатът от защитата беше предположил, че убиецът може би е била Дорис, макар Рон да знаеше, че тя не би допуснала той да поеме вината. Освен това приятели и съседи потвърдиха, че тя е говорила по телефона с тях по времето на смъртта на момчето и ги е питала дали знаят къде е Рон. Разпечатките от телефоните също доказаха това.

След това идваше ред на бащата на Харли. Рон си спомни какво му беше казал мъжът по-рано през онази вечер. Но криволиченето на Рон по улицата беше предизвикало такава суматоха в квартала на семейство Ебърс, че неколцина любопитни съседи бяха следили под око къщата през остатъка от вечерта и свидетелстваха, че нито съпругът, нито съпругата са напускали жилището си през цялата нощ.

Рон дори беше прокарал теорията, че момчето се е самоубило. Знаело е, че Рон го преследва и, предвид разклатеното си психическо състояние, Харли е искал да отмъсти, да си го върне на семейство Ашбъри. Откраднал е стика за голф и се е скитал до железопътната линия, където се е удрял сам от безсилие, захвърлил е стика в езерото и е допълзял на релсите, за да умре. Адвокатът, който защитаваше Рон, опита с това, но прокурорът и полицаите се изсмяха.

И след това в миг на прозрение Рон осъзна.

Братът на момичето в Кънектикът! Момичето, което е било предишната жертва. Рон си представи сценария: младежът е дошъл в Локъст Гроув и е преследвал преследвача, търсейки мъст за сестра си и за поражението, което сам той беше претърпял. Братът — опасявайки се, че Харли всеки момент може да бъде изпратен обратно на сигурно място в болницата — решил да действа бързо и е проникнал в работилницата, за да се снабди с оръжие.

Прокурорът не беше харесал и тази теория и беше продължил със случая.

Всички препоръчваха на Рон да се признае за виновен, което той и направи в крайна сметка, изтощен да протестира, че е невинен. Нямаше процес — съдията прие признанието и го осъди на двайсет години. Можеше да бъде освободен условно след седем години. Тайно се надяваше, че момчето от Кънектикът ще размисли и ще си признае. Но до ден-днешен Рон Ашбъри беше гост на хората от щата Ню Йорк.

Както си седеше в залата с телевизора, втренчил поглед в образа на Гуен на екрана, играейки си разсеяно с ципа на оранжевия си гащеризон, Рон изведнъж смътно осъзна, че една мисъл натрапчиво го преследва. Каква беше тя?

Нещо, което Гуен беше казала на журналистката преди малко.