Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Външният пръстен е с диаметър около шейсет сантиметра — обясни техникът. — Предметът вътре е триизмерен, сфера. Двайсетина сантиметра в диаметър.

— Близо ли е до повърхността?

— Плочата е дебела осемнайсет сантиметра, а това нещо е на още два-три метра под земята.

— Къде по-точно?

Техникът погледна помещението, после — пак компютъра. Приближи се до стената близо до входа и обозначи мястото с тебешир. При полагането на основите за стената го бяха пропуснали със сантиметри.

— Предполагам, че е стар кладенец или резервоар. Може би някакъв отдушник.

— Какво ви трябва, за да пробиете бетона? — обърна се Сакс към Ю.

— Моето разрешение — заяви собственикът. — Което няма да получите. Няма да позволя да ми дупчите пода.

— Господине — търпеливо се опита да му обясни Сакс, — това е полицейско разследване.

— Каквото и да е това нещо, то е мое.

— Тук собствеността не е от значение. Това може да се окаже важна улика за разследването.

— Тогава вземете съдебна заповед. Аз съм юрист. Не позволявам да ми дупчите пода.

— Много е важно да разберем какво има долу.

— Важно ли? Защо?

— Свързано е с едно престъпление отпреди няколко години.

— Няколко години ли? — собственикът веднага се хвана за думата. — Колко е това „няколко“?

Явно беше добър адвокат.

„Всяка лъжа се заплаща“ — помисли си Сакс.

— Сто и четирийсет. Приблизително.

— Това не е разследване — изсмя се собственикът. — Това е „Островът на съкровищата“. Не, никакво къртене.

— Няма ли да ни окажете малко съдействие, господине?

— Вземете съдебна заповед. Няма да ви сътруднича доброволно.

— Значи не искате доброволно, а? — тросна се тя и телефонира на Райм.

— Какво става? — попита криминалистът.

— Намерихме счупен сандък или сейф в кладенец под опожарената сграда. Няма по-добро скривалище.

Райм поиска техниците да му изпратят файла от търсенето по електронната поща. След няколко минути каза:

— Получих го, Сакс. Засега не мога да определя какво е.

Сакс се оплака, че собственикът отказва съдействие.

— Ще се противопоставя с всички средства — заяви адвокатът, който дочу разговора. — Ще ви съдя. Познавам всички съдии. Лични приятели са ми.

— Момент. — Райм размени няколко думи със Селито, но личеше, че няма голяма надежда. — Лон ще се опита да вземе разрешително, но не е сигурен, че съдията ще уважи молбата ни в този случай.

— Как да убедя този инат? — измърмори Сакс под носа си и затвори; обърна се към собственика: — Ще ви поправим пода. Идеално ще стане.

— Имам наематели. Ще се оплачат от шума, а с тях аз ще трябва да се разправям. Не вие. Вие отдавна ще сте си тръгнали.

Сакс махна с отвращение; дори ѝ мина през ума да го арестува за… за каквото и да било и пак да пробият проклетия под. Колко време щеше да се бави разрешителното? Вероятно цяла вечност, предвид, че съдиите винаги искат „твърди“ основания, за да разрешат достъп на полицията до частен имот.

Телефонът отново иззвъня.

— Сакс — обади се Райм, — инженерът при теб ли е?

— Дейвид ли? Да. Тук е.

— Искам да го попитам нещо.

— Какво?

— Да каже чия собственост са уличките около сградата?

В този случай — макар не във всички — всички улички и проходи около къщата бяха собственост на общината. Адвокатът притежаваше само земята непосредствено под сградата.

— Пробийте триметрова дупка от външната страна и прокопайте тунел под сградата — предложи Райм. — Може ли да стане?

Без да ги чуе собственикът, Сакс зададе въпроса на Ю, който отвърна:

— Да, може. Няма опасност от повреда на сградата, стига дупката да е тясна.

„Тясна — помисли си страдащата от клаустрофобия полицайка. — Само това ми липсва…“ Прекъсна връзката с Райм и се обърна към инженера:

— Добре, искам… — Намръщи се. — Как се казват онези машини с големите лопати?

Познанията ѝ за превозни средства, развиващи по-малко от двайсет километра в час, бяха ограничени.

— Багер ли?

— Да. За колко време можете да ми осигурите?

— За половин час.

Тя го изгледа недоволно:

— Не може ли за десет минути?

— Ще се постарая.

След двайсет минути край сградата спря огромен багер. Вече нямаше как да запазят плана си в тайна. Собственикът се изпъчи пред машината и размаха ръце:

— Искате да проникнете отвън! Не можете. Всичко това е моя собственост, от небето до центъра на Земята. Така гласи законът.

— Под сградата ви преминава част от обществената канализация — обясни младият инженер. — Имаме право да копаем. Сигурен съм, че ви е известно.