Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Полека.

В тайната си квартира в Куинс Томсън Бойд — с противогаз и дебели ръкавици — бавно разреждаше киселината с вода и проверяваше концентрацията.

Полека…

Това беше най-тънката част. Цианкалият наистина бе опасен и тук имаше количество, достатъчно да убие трийсет-четирийсет души, но прахът беше сух и сравнително стабилен. Също като при устройството, което бе заредил в полицейската кола, прахообразното вещество трябваше да смеси със сярна киселина, за да се получи смъртоносният циановодород (използван от нацистите под името „Циклон-Б“ в концентрационните лагери).

Тънкостта е в сярната киселина. Ако е твърде слаба, газът ще се отдели твърде бавно; така жертвата ще има възможност да го подуши и да избяга. Ако пък е твърде силна — с концентрация над 20 процента — цианкалият ще избухне и пак няма да се получи желаният смъртоносен ефект.

Томсън се стараеше да нагласи концентрацията около 20%. Причината беше проста: мястото, където смяташе да заложи устройството — онази къща в Западен Сентрал парк, където пазеха Джинива — не беше херметично. След като научи къде е момичето, Томсън отиде да огледа и забеляза, че прозорците не прилягат плътно и вентилационната система е твърде стара. Истинско предизвикателство бе да превърне такава голяма сграда в камера на смъртта.

„… искам да ме разберете. Същото е в живота. Нищо не е абсолютно сигурно. Нищо не става точно както ни се иска…“

Вчера обеща на клиента си, че следващият опит за убийство ще е успешен. Сега обаче не беше толкова убеден. Детективите бяха твърде способни и си разбираха от работа повече, отколкото бе предполагал.

„Направи нов план и действай. Не можем да си позволим емоции.“

Не ставаше дума за емоции. Но се налагаше да вземе драстични мерки — да действа на няколко фронта. Ако отровният газ убиеше Джинива в къщата, чудесно. Не това обаче бе главната му цел. Трябваше да убие още няколко души — детективите, които издирваха него и клиента му. Да ги убие, да изпаднат в кома, да повреди мозъците им — нямаше значение. Само трябваше да ги извади от строя.

Томсън пак провери концентрацията и я донагласи, за да компенсира ефекта на въздуха върху киселинността. Ръцете му леко затрепериха и той се отдръпна, докато се успокоят.

Пссст…

Смени мелодията, която си подсвиркваше, със „Стълба към небето“.

Облегна се назад и се замисли как да вкара газовата бомба в къщата. Хрумнаха му няколко идеи, от които една-две със сигурност щяха да проработят. Пак провери концентрацията, като разсеяно си подсвиркваше през дихателя на противогаза. Уредът показа 19,99%.

Чудесно.

Пссст…

Новата мелодия бе „Ода на радостта“ от Деветата симфония на Бетовен.

Амелия Сакс не се задуши под тонове пръст, нито хвръкна във въздуха заради стара граната.

Беше се изкъпала и преоблякла, стоеше в лабораторията на Райм и гледаше предмета, който преди няколко часа бе паднал в скута ѝ.

Не беше бомба, но без съмнение бе хвърлен в кладенеца на 15 юли 1968 година от Чарлз Сингълтън.

Райм седеше в количката си до Сакс и надничаше в картонената кутия. Купър си слагаше гумени ръкавици.

— Трябва да кажем на Джинива отбеляза Райм.

— Наистина ли се налага? — измърмори Сакс. — Никак не ми се иска.

— Какво да ми кажете?

Сакс се обърна рязко. Райм се дръпна назад с количката и неохотно се завъртя към вратата. „По дяволите — помисли си. — Трябваше да внимавам.“

Джинива Сетъл стоеше на прага.

— Намерили сте нещо за Чарлз Сингълтън в мазето на кръчмата, нали? Открили сте, че наистина е извършил кражбата. Това ли е тайната му?

Райм се спогледа със Сакс и отговори:

— Не, Джинива. Не. Намерихме нещо друго. — Кимна към кутията. — Ела да видиш.

Момичето се приближи. Спря и примигна удивено — пред нея имаше покафенял човешки череп. Него бяха открили с радара; той се беше изтърколил в скута на Сакс. С помощта на Вегас детективката изрови и останалите кости. Тях беше надушило кучето. Костите — които Сакс първоначално бе помислила за летви от сандък — бяха от мъж. Трупът бил хвърлен в кладенеца малко преди Чарлз да подпали кръчмата. С помощта на ултразвуковия детектор полицаите бяха видели черепа и едно от намиращите се под него ребра — затова им беше заприличал на бомба с фитил.

Костите бяха в друг кашон върху работната маса.

— Почти сме сигурни, че Чарлз го е убил.

— Не!

— След това е подпалил кръчмата, за да прикрие престъплението си.