Джефри Дивър - Дванайсетата карта

„Колко захар?“

Тя примигна удивено.

— Аз съм Антъни. Братът на Рей. Сигурно вече сте се досетили.

— Здравейте… детектив — изхриптя задавено Рей.

— Как си?

— Как е… Джинива?

— Добре е. Успяхме да я измъкнем, но убиецът избяга.

Боли ли? Сигурно.

Той кимна към системата:

— Успокоителни… Нищо не усещам.

— Ще се оправи.

— Ще се оправя — повтори Рей думите на брат си, пое си дълбоко въздух и примигна.

— За около месец — обясни Тони. — Ще го лекуват. После ще се върне на работа. Има няколко счупвания, но без сериозни вътрешни наранявания. Дебела глава. Татко винаги го е казвал.

— Дебела… — усмихна се Рей.

— Заедно ли бяхте в академията? — попита Сакс и седна на един стол.

— Да.

— Вие в кой участък сте?

— Шести — отвърна Тони.

Шести участък беше в Гринич Вилидж. Спокоен квартал без много побои, кражби на коли или наркотици. Главно обири на апартаменти, домашни скандали между хомосексуалисти и предозиране на лекарства от чалнати художници и писатели. В Шести беше и главната квартира на сапьорния отряд.

Тони бе разтревожен, но и ядосан:

— Онзи негодник е продължил да го удря и след като е изпаднал в безсъзнание. Било е излишно.

— Но така може би… — заеквайки, се намеси Рей — се е забавил с мен… и не е имал достатъчно време за Джинива.

Сакс се усмихна:

— Такива оптимисти обичам.

Спести му подробността, че убиецът го беше пребил само за да може за отвличане на вниманието да използва куршум от пистолета му.

— Такъв съм си. Благодарете на Джинива… за книгата.

Той не можеше да движи главата си, но завъртя очи към масичката и поставената отгоре „Да убиеш присмехулник“.

— Тони ще ми чете… Да се чудиш как се е… научил.

Брат му се засмя:

— Голям си умник.

— Искам да ти задам няколко въпроса, Рей. Този човек е хитър и още е на свобода. Какво можеш да ми кажеш за него?

— Не знам, госп… Не знам, детективе. Обикалях между сградите. Удари ме, когато вярвах… вървях към улицата. Нападна ме в гръб… Не го очаквах. Беше се скрил във входа… Стигнах до ъгъла. И после… фрас. С палка или бухалка. Беше много неочаквано. Не видях почти нищо. Зашемети ме. Така ми се пада. — Той затвори очи. — Невнимателен. Бях твърде близо до стената. Вече ще знам.

„Да, вече ще знаеш…“

— Чу… ух…

— Добре ли си? — загрижи се брат му.

— Да.

— Какво чу? — подкани го Сакс и се наведе към него.

— Свистене.

— Свистене ли?

— Да, госпожо… Тоест, детективе…

— Не се притеснявай, Рей, наричай ме както искаш. Видя ли нещо? Каквото и да е?

— Ами, онова нещо. Като бухал… Не „бухал“. Ха-ха. Бухалка за бейзбол… Точно пред лицето ми. О, това вече го казах. И паднах…

— Какво стана после?

— Не знам. Спомням си, че се проснах на земята. Мислех си… помислих си да извадя пистолета. Опитах се да го стисна… Така пише в наръчника. „Никога не изпускай оръжието.“ Ама не успях. Той го измъкна. Тогава си помислих… помислих си, че съм мъртъв.

— Видя ли нещо друго? — тихо настоя Сакс.

— Тръгник.

— Какво?

Той се засмя:

— Искам да кажа триъгълник. Картон. На земята. Не можех да се движа. Само това видях.

— Този картон, на престъпника ли беше?

— Тригъника ли? Така де, триъгълникът. Не, беше някакъв боклук. Само него виждах. Опитах се да пропълзя. Но май не съм успял.

Сакс въздъхна. Освен Джинива, когато убиецът бе носил маска, Пуласки бе единственият човек, който го беше видял отблизо. Нуждаеха се от някаква следа.

— Когато са те открили, си лежал по гръб, Рей.

— Какво? По гръб?

— Пак си помисли. Не видя ли поне небето?

Той присви очи.

Сърцето на Сакс затуптя по-силно. Дали все пак беше видял нещо?

— Къф.

— Какво?

— Къф в очите.

— Кръв ли? — намеси се брат му.

— Да. Имах кръв в очите. Не виждах. Нито картони, нито къщи. Той ми взе пистолета. Постоя наблизо. После не помня нищо.

— Стоял е наблизо? Колко близо?

— Не знам. Не много. Не виждах. Много къф.

Сакс кимна. Горкият младеж изглеждаше изтощен. Дишаше тежко, погледът му бе по-разсеян, отколкото когато беше дошла. Сакс стана.

— Ще те оставя да си почиваш. Чувал ли си за Тери Добинс?

— Но. Той… Кой? — Раненият се намръщи. — Кой е той?

— Психолог. — Тя се усмихна. — За известно време няма да си на себе си. Той ще ти помогне да преодолееш шока. Трябва да поговориш с него. Той е най-добрият специалист.

— Няма нужда…

— Полицай — строго го прекъсна тя.

Той вдигна вежди и примигна.

— Това е заповед.