Джефри Дивър - Дванайсетата карта

С кирката разби мазилката.

— Дойде ли ти идея какво може да има вътре? — попита по радиостанцията.

Надяваше се отговорът му да ѝ вдъхне кураж.

„Сфера с опашка.“

— Никаква представа.

Удари силно с кирката. Една тухла се откърти, после друга. Паднаха върху краката ѝ.

„По дяволите, ужасно е.“

Още тухли, още пясък и камъчета. Сакс спря, за да поочисти краката си от пръстта и продължи да копае.

— Как се справяш? — попита Райм.

— Нормално.

Извади още няколко тухли. Около нея вече имаше десетина. Освети с фенерчето онова, което беше зад тях: черна пръст, пепел, овъглени парчета дърво.

Започна да копае сухата пръст в кладенеца. Изобщо не беше плътна, помисли си, като гледаше как се сипе пред лъча от фенера ѝ.

— Сакс! — изкрещя Райм. — Спри!

Тя застина.

— Какво?

— Пак прочетох статията за пожара. В мазето на кръчмата имало взрив. Тогава гранатите били кръгли и имали фитили. Чарлз може би е взел две. Това е сферата! Втората бомба не е избухнала. Експлозивът може да е нестабилен като нитроглицерин. Това е подушило кучето! Експлозивът! Бързо се махай оттам.

Тя се хвана за ръба на дупката в кладенеца и се изправи.

Тухлите, за които се държеше обаче, изведнъж се откъртиха и тя падна. От дупката в стената на кладенеца се изсипа лавина от суха пръст. Шахтата бързо се напълни с камъни и чакъл, които затиснаха краката ѝ и се посипаха по гърдите и лицето ѝ. Тя изпищя и отчаяно се опита да се изправи, но не успя, пръстта затисна ръцете ѝ.

— Са… — чу гласа на Райм от слушалките, но камъните прекъснаха кабела и звукът секна.

Още пръст се посипа по тялото ѝ, което вече не можеше да помръдне под смазващата тежест.

Повлечена с потока от суха пръст, сферата се изтърколи през дупката в тухлената стена и спря върху обездвиженото ѝ тяло. Сакс изпищя от ужас.

Джакс бе в непознати води.

Беше оставил Харлем зад себе си — не само квартала, а и начина на мислене, свързан с него. Тук нямаше пусти парцели, пълни с празни бутилки; нямаше ги избелелите рекламни плакати за „Ред девил“ — гела, с който по времето на Малкълм Екс чернокожите са изправяли косата си; нямаше тийнейджъри, мечтаещи да станат рапзвезди; нямаше ги импровизираните оркестри с ударни инструменти, които вдигаха олелия в парка „Маркъс Гарви“; нямаше ги сергиите за играчки, сандали и парцалки. Нямаше пустеещи сгради, нуждаещи се от реконструкция, нито автобуси с туристи.

Това бе едно от малкото места, където не беше изписал нито едно „Джакс 157“ и не беше изрисувал нито една стена. Луксозната част на Западен Сентрал парк.

Стоеше край къщата, в която бяха довели Джинива Сетъл.

След случката близо до дома ѝ на Сто и осемнайсета улица — с Джинива и мъжа със сивата кола — Джакс скочи в едно такси и проследи полицейските коли дотук. Не знаеше какво да мисли за тази сграда: отпред бяха спрели две патрулни коли, а пред главния вход имаше рампа като за инвалидна количка.

Джакс стоеше в парка отсреща и наблюдаваше къщата. Какво ли правеше момичето тук? Опита се да надникне вътре, но щорите бяха спуснати.

Друга кола — „Краун Виктория“, един от любимите модели на полицията — спря отпред и двама полицаи слязоха. Свалиха евтин куфар и няколко кашона. Вероятно с вещите на Джинива. Значи се пренасяше тук.

Затягат мерките за сигурност, помисли си той и това го отчая.

Излезе на открито, за да надникне вътре, когато входната врата се отвори, но в този момент се появи друга патрулна кола. Движеше се бавно, полицаят оглеждаше парка и улицата. Джакс запомни номера на сградата и бързо се отдалечи през парка. Тръгна към Харлем.

Пистолетът в чорапа му убиваше и той се замисли за надзорника си, на триста километра по на север, който може би вече се питаше дали да не направи изненадващо посещение в апартамента му в Бъфало. Джакс си спомни въпроса на Ралф, египетския принц: струва ли си риска?

Замисли се над този въпрос.

Преди двайсет години струваше ли си риска да виси от десетсантиметровия перваз на надлеза над магистралата само за да изпише „Джакс 157“ десет метра над фучащите със сто километра в час автомобили?

Преди шест години струваше ли си да заплашва с пушка облечения с бронежителка шофьор на камион за някакви си 50-60 хиляди долара? Достатъчно, за да вкара живота си в релси?

По дяволите, въпросът на фараона Ралф беше безсмислен, защото допускаше, че има избор. И преди, и сега за Алонсо Джаксън нямаше значение дали е прав или греши. Той винаги довеждаше нещата до край. Ако планът му успееше, той щеше да си върне стария живот в Харлем, дома си, полагащото му се място, което за добро или лошо го бе направило такъв, какъвто беше — мястото, което си бе отвоювал с хиляди флакона цветен спрей. Той просто правеше, каквото трябваше да направи.