Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Едва изговори последната дума; явно ѝ беше трудно да я каже.

Настъпи мълчание. Сакс и Селито погледнаха Райм, единствения в стаята, на когото не се налагаше да се отчита пред началници и да се съобразява с разпоредби.

— Не е нужно да вземаме решение веднага — рече той. — Първо трябва да хванем престъпника. Мисля обаче, че трябва да се пренесеш временно другаде. Тук ще е най-добре. — Погледна Том. — На горния етаж има свободна стая, нали?

— Веднага ще я подготвя.

— Бих предпочела… — започна момичето.

Но Райм се усмихна:

— Настоявам.

— Ами работата? Не мога да я загубя.

— Аз ще се погрижа.

Райм взе номера на „Макдоналдс“, телефонира и обясни на началника най-общо за нападението и че Джинива няма да ходи на работа за няколко дни. Управителят на закусвалнята искрено се загрижи за момичето и каза, че това е най-съвестната му служителка. Разреши да отсъства, колкото поиска, и обеща, че ще ѝ пази мястото.

— Тя е най-добрата ни работничка — заяви по телефона. — Едва на осемнайсет е, а е по-отговорна от възрастен човек. Това е рядко явление.

Райм и Джинива се спогледаха усмихнато и той затвори.

На външната врата се позвъни. Бел и Сакс веднага застанаха нащрек, посегнаха към оръжията си. Селито също се стресна и погледна към револвера си, но не посегна към него. Продължи да търка бузата си, сякаш можеше да извика дух, който да успокои душата му.

Том се показа на прага и каза на Бел:

— Госпожа Бартън е, от училището. Носи касетки със записи от камерите на охранителната система.

Момичето уплашено поклати глава и прошепна:

— О, не.

— Покани я — нареди Райм.

В стаята влезе едра негърка с пурпурна рокля. Бел я представи на колегите си. Тя кимна за поздрав на всички и както повечето психолози, които Райм беше виждал, не реагира, щом видя, че е инвалид.

— Здравей, Джинива.

Джинива кимна. Изражението ѝ бе напрегнато. Вероятно си мислеше за опасността, която представляваше за нея тази жена: Алабама или сиропиталище.

— Как си? — попита Бартън.

— Ами, добре, благодаря.

— Сигурно ти е много тежко.

— И по-добре съм била.

Джинива се опита да се засмее, но прозвуча пресилено. Погледна жената, но бързо отмести очи.

— Говорих с десетина души за нападателя — обяви Бартън, — но само двама-трима си го спомниха. Никой не го е виждал преди това. Не можаха да кажат нищо конкретно. Само че е чернокож и носи зелено военно яке и стари работни обувки.

— Това за обувките е ново — отбеляза Райм. — Том, запиши го.

Болногледачът се приближи до дъската.

— Ето записа от охранителните камери — добави Бартън и подаде касетката на Купър, който я пусна.

Райм се приближи с количката е се взря в екрана.

Нямаше нищо интересно. Камерата бе насочена към двора, не към улицата. В периферията се виждаха неясни силуети на минувачи, но нищо конкретно. Макар че не се надяваше, да излезе нещо, Райм нареди на Купър да изпрати касетката в лабораторията на ФБР за цифрова обработка. Техникът попълни талон за картотекиране на вещественото доказателство, опакова го и се обади в участъка да изпратят някого да го вземе.

Бел благодари на жената за помощта.

— За мен беше удоволствие — отвърна тя; обърна се към момичето: — Задължително трябва да се видя с родителите ти, Джинива.

С родителите ми?

— Да. Разговарях с твои съученици и учители. Според повечето родителите ти не се интересуват много как се представяш в училище. Всъщност никой не ги е виждал.

— Оценките ми са добри.

— О, знам. Много сме доволни от успеха ти, но в нашето училище насърчаваме родителите също да помагат на децата. Бих искала да говоря с тях. Би ли ми дала номера на мобилния им телефон?

Момичето застина.

Настъпи тягостно мълчание.

— Нека да ви кажа истината — намеси се накрая Райм.

Джинива сведе очи и стисна юмруци.

— Току-що разговарях по телефона с баща ѝ — обяви криминалистът.

Всички го погледнаха с недоумение.

— Върнали ли са се вече?

— Не и за известно време ще останат на друго място.

— Как така?

— Помолих ги да не идват.

— Така ли? Защо?

Психоложката се намръщи.

— Така реших. От съображения за сигурност. Както ще потвърди детектив Бел… — Райм погледна южняка и той кимна, макар че нямаше представа за какво става дума. — … понякога, когато охраняваме свидетели, се налага да ги държим отделно от близките им.

— Не знаех.

— Иначе — добави Райм — престъпникът може да използва близките, за да се добере до жертвата.