Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Райм кимна:

— Не видяхме да се обаждаш на родителите си в Англия, но вчера, след случката в музея, телефонира на домоуправителя, нали? Накара го да се представя за чичо ти.

— Съгласи се срещу допълнително заплащане. Искаше да остана у тях, но това не беше добра идея. Разбирате какво искам да кажа. Затова, понеже Рейнолдсови ги нямаше, решихме да използваме техния апартамент. Накарах го да махне табелката с името им от пощенската кутия.

— Този човек никога не ми е приличал на твой роднина — отбеляза Бел и Джинива изпухтя насмешливо.

— Какво смяташе да кажеш, когато родителите ти не се появяха навреме?

— Не знам. — Гласът ѝ затрепери и за момент му се стори страшно беззащитна и отчаяна, но бързо се окопити. — Трябваше да импровизирам. — Вчера, когато отидохме за писмата на Чарлз, се промъкнах в мазето да ги взема от стаичката си.

— Никакви роднини ли нямаш? — попита Сакс. — Освен леля си.

— Не… нямам си никого.

— Защо не се обърнеш все пак към социалната служба? — попита Селито. — Нали това им е работата?

— Ти повече от всеки друг го заслужаваш — добави Бел.

Момичето се намръщи, очите му още повече помътняха.

— Не искам нищо от никого. — Тръсна глава. — Освен това социалните ще ме пратят при леля ми в Алабама. Тя живее в едно градче край Селма, триста жители. Какво образование мога да получа там? Ако пък остана тук, ще ме пратят в някое сиропиталище в Бруклин, ще живея в една стая с четири побойнички, ще ме влачат на църква…

Тя потрепери и тръсна глава.

— Затова се налага да работиш — отбеляза Райм и погледна униформата ѝ.

— Да. Свързах се с един фалшификатор. Той ми издаде шофьорска книжка, според която съм на осемнайсет. Джинива се засмя. — Нямам такъв вид, разбира се, но там, където работя, шефът е бял и твърде стар, за да прецени на колко съм години. Отдавна работя. Никога не съм пропускала смяната си. До днес. — Въздъхна. — Шефът ще узнае истината. Ще се наложи да ме уволни. Мамка му. Преди една седмица ме изхвърлиха от другото място.

— Работила си на две места?

Тя кимна:

— Свалям драсканици от стените. Напоследък в Харлем се правят много ремонти. Навсякъде можете да го видите. Разни банки и големи фирми поправят старите къщи и ги дават под наем. Вземат деца да чистят стените. Плащат добре. Но ме уволниха.

— Защото си непълнолетна ли? — поинтересува се Сакс.

— Не, защо видях едни работници, трима мъжаги, бели.

Искаха да изгонят едни старци, които са живели в сградата от сто години. Заплаших ги, че ще извикам полиция, ако не спрат… — Тя сви рамене. — Уволниха ме. Обадих се на полицията, но никой не си мръдна пръста… Така се отплащат добрите дела.

— Затова не искаш и онази госпожа Бартън, психоложката, да се занимава с теб — отбеляза Бел.

— Ако разбере, че съм бездомна, край, отивам в сиропиталище. — Тя потрепери. — Толкова близо бях! Щях да успея. Още година и половина и готово. Щях да съм в Харвард или „Васар“. Но вчера оня негодник в библиотеката провалѝ всичко!

Джинива се изправи и отиде при таблицата с подробностите за Чарлз Сингълтън.

— Затова пишех за него. Трябваше да докажа, че е бил невинен. Че е бил добър съпруг и баща. Писмата са толкова прекрасни. Такива красиви думи. Дори почеркът му е толкова изящен. И е се бил героично в Гражданската война, учил е деца, спасявал е сирачета от разбеснели се бунтовници. Изведнъж се оказа, че в рода ми е имало свестен човек. Умен, помагал е на известни хора. Исках да имам някого, който да ми служи за пример, не като баща ми и майка ми.

Луис Мартинес се показа на прага:

— Освободихме го. Името и адресът са верни, не е задържан, няма нарушения.

Бяха проверили мнимия чичо. Райм и Бел нямаха доверие на никого.

— Сигурно си много самотна — отбеляза Сакс.

След кратко колебание Джинива отвърна:

— Татко ме водеше от време на време на църква, преди да ни изостави. Спомням си една песен. Беше ни любима. „Нямам време да умирам“. Така е и в моя живот. Нямам време да се чувствам самотна.

Райм обаче вече бе опознал Джинива. Само се преструваше, че не ѝ пука.

— Значи имаш тайна също като прадядо си — отбеляза той. — Кой знае твоята?

— Киш, домоуправителят, жена му. Само те. — Втренчи се дръзко в очите на Райм. — Ще ме издадете ли?

— Не можеш да живееш сама — отбеляза Сакс.

— Остават ми само две години — тросна се Джинива. — Ще уча. Не ми трябва друго.

— Да, но…

— Не. Ако ме издадете, ще развалите всичко… Моля ви.