Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Почти беше стигнал. Почти бе изпълнил задачата си.

Глождеше го. Като сърбеж.

За паралитик като Райм, който има чувствителност на врата, раменете и главата, но не може да се почеше, това бе адско мъчение.

Сега обаче сърбежът бе отвътре. Някакво предчувствие.

Нещо не беше наред. Какво?

Том го попита нещо, но той не го чу.

— Линкълн?

— Мисля. Не виждаш ли?

— Не, мисълта не се показва навън — контрира болногледачът.

— Млъквай.

Какъв беше проблемът?

Той отново се вгледа в таблицата, профила, старите писма и изрезки, в странното изражение на обесения от картата… Но някак си предчувствието му не беше свързано с уликите.

В такъв случай би трябвало да не му обръща внимание.

„Да се върнем на…“

Райм се сепна. Беше на ръба да се сети. Изплъзваше му се.

Имаше някакво несъответствие. Някой беше казал нещо, което не се връзваше.

Изведнъж…

— Ох, мамка му. Чичото!

— Какво? — сепна се Купър.

— Божичко, чичото на Джинива.

— Какво?

— Джинива каза, че е брат на майка ѝ.

— И какво?

— Когото разговарях преди малко с него, каза, че току-що е говорил с брат си.

— Може би е имал предвид зет си.

— Когато имаш предвид зет си, казваш „зет“… Команда, набери Бел.

Телефонът иззвъня и детективът вдигна.

— Бел.

— Роланд, у Джинива ли си?

— Да.

— Телефонът ти няма високоговорителче, нали?

— Не. Казвай.

Детективът инстинктивно разкопча якето и капачето на кобура си. Гласът и ръката му не потрепваха, макар че сърцето му затуптя по-силно.

— Къде е Джинива?

— В стаята си.

— А чичото?

— Не знам. Отиде до магазина.

— Слушай, има разминаване във версиите за роднинската връзка. Той каза, че е брат на баща ѝ, а според нея е брат на майка ѝ.

— Мамка му! Самозванец?

— Отиди при Джинива и стой с нея, докато разберем какво е положението. Ще изпратя още двама души при вас.

Бел изтича пред стаята на момичето и почука. Никой не отговори.

Сърцето му се разтуптя още по-силно, той извади пистолета си.

— Джинива!

Нищо.

— Роланд — извика Райм. — Какво става?

— Чакай малко — прошепна детективът.

Приклекна, отвори вратата, вдигна пистолета и влезе.

Стаята беше празна. Джинива Сетъл я нямаше.

— Централа, имаме десет двайсет и девет, възможно отвличане.

Бел спокойно повтори зловещото съобщение и даде местоположението си.

— Жертвата е чернокожо момиче на шестнайсет години, метър и шейсет, около петдесет килограма. Заподозреният е възрастен чернокож, набит, около четирийсетте, с къса коса.

— Прието. Екипите са изпратени, край.

Бел прибра радиостанцията, нареди на Мартинес и Линч да претърсят сградата и излезе на улицата. Линч бе наблюдавала постройката отпред, а Мартинес — от покрива. Очакваха обаче Извършител 109 и съучастникът му да дойдат отвън, не отвътре. Преди около три минути Мартинес бе забелязал момиче и мъж, който би могъл да бъде чичото, да излизат от сградата. Не им беше обърнал внимание.

Бел огледа улицата. Видя само неколцина чиновници на път за работа. Изтича до прохода между къщата на Джинива и съседната постройка и видя един бездомник с количка с боклуци, но той беше на две пресечки. Бел щеше да го разпита малко по-късно. Сега имаше по-надеждни свидетели — няколко момиченца, които скачаха на въже.

— Хей, момичета.

— Здрасти.

Въжето падна на земята и те изпитателно погледнаха детектива.

— Аз съм полицай. Търся една тийнейджърка. Чернокожа, слабичка, с къса коса. Тръгна с един възрастен мъж.

В далечината се чуваха сирени, приближаваха се.

— Имаш ли значка? — попита едно момиченце.

Бел се опита да преодолее тревогата си. Усмихна се и показа значката си.

— Уха!

— Да, видяхме ги — каза слабичко момиче с училищна униформа. — Тръгнаха по оная улица. Завиха надясно.

— Не, наляво.

— Ти не ги гледаше!

— Гледах ги. Имаш ли пищак, господине?

Бел изтича по улицата, която посочиха. На една пресечка вдясно видя кола, тъкмо тръгваше. Грабна радиостанцията.

— До колите по сигнал десет две девет. Ако има някой на Сто и седемнайсета улица… кафяв автомобил, движи се на запад. Спрете го за проверка. Повтарям: търсим чернокожо момиче, на шестнайсет. Заподозреният е чернокож мъж около четирийсетте. Вероятно въоръжен.

— Патрул седем седем две. Близо сме… Да, виждаме ги. Ще ги спрем.

— Прието, седем седем две.

Бел видя патрулната кола с включени светлини да настига кафявия седан, който спря. Бел се затича към тях, сърцето му биеше лудо. Един полицай слезе от патрулната, приближи се до подозрителната кола и погледна през прозореца, като държеше ръката си близо до кобура.