Джефри Дивър - Дванайсетата карта

От историческите документи за Ню Йорк Сакс научи повече за Галоус Хайтс. Това бе едно от първите селища в сегашен Горен Уестсайд, като Манхатънвил и Вандеватер Хайтс (сегашен Морнингсайд). Галоус Хайтс се простирал между сегашен „Бродуей“ на запад и река Хъдсън и между Седемдесет и втора улица на север и Осемдесет и шеста. Името идвало от колониалната епоха, когато холандците издигали бесилки върху възвишението в центъра на селището. След като англичаните купили земята, палачите им екзекутирали тук десетки набедени за вещици, престъпници и непокорни роби, преди в централен Ню Йорк да се обособи специално място за екзекуции.

През 1811 година градските власти разделили Манхатън на сегашните улици и квартали, но дори след петдесет години в Галоус Хайтс (както в много други райони) това планиране оставало само на хартия. В началото на деветнайсети век кварталът бил лабиринт от черни пътища, празни парцели, горички, коптори, фабрики, корабни работилници край реката и няколко луксозни, обширни имения. В средата на века Галоус Хайтс бил квартал на контрастите и това личеше от картата, която Купър бе намерил по-рано — богаташките имения стояли редом с бедняшки къщи. Градът се разраствал от юг и мизерните коптори, сред които вилнеели престъпни банди, ставали все повече. През този период — подобно на безскрупулните улични главорези, но в много по-голям мащаб — Уилям Туийд „Боса“ управлявал корумпираната политическа машина на Демократите от „Тамани хол“. За бази използвал баровете и ресторантите в Галоус Хайтс. (Туийд бил майстор на финансовите машинации; при една сделка например прибрал 6000 долара от продажбата на парцел, струващ едва 35 долара.)

Сега, разбира се, кварталът бе сред най-луксозните и богатите в града. Тук апартаментите вървяха по няколко хиляди долара на месец. (Освен това, ядосано размишляваше гладната Амелия Сакс, районът се славеше с най-добрите закусвални и сладкарници в града.)

Информацията преминаваше пред очите ѝ, но какво от това? По дяволите, сега трябваше да анализира улики или по-добре, да обикаля улиците около тайната квартира на престъпника и да търси нещо, което да ѝ подскаже къде живее и кой е.

Какво си мислеше този Райм?

Накрая стигна до последната книга в купчината. Петстотин страници според бързата ѝ преценка (вече можеше да определи от пръв поглед). Оказаха се 504. В азбучния показалец нямаше нищо интересно. Сакс не издържаше повече. Хвърли книгата и се изправи. Разтърка очите си и се протегна. В тази тясна килия на два етажа под земята имаше чувството, че се задушава. Мазето може би беше ремонтирано наскоро, но нямаше прозорци, бе ниско и имаше десетки каменни колони и стенички, които го правеха още по-потискащо.

Това ѝ стигаше, но най-мъчително беше да седи. Амелия Сакс мразеше да седи неподвижно.

„Когато се движиш, не могат да те хванат…“

„Нямало незначителни огледи, а, Райм? Стига, бе…“

Тя тръгна към вратата, но спря. Няколко изречения от тези прашни книги и пожълтели вестници можеха да спасят живота ма Джинива Сетъл и другите невинни хора, които Извършител 109 можеше да убие.

Гласът на Райм отново прозвуча в очите ѝ: „Когато правиш оглед, обиколи още веднъж местопрестъплението, а след това — за трети път. Когато решиш, че си свършила, пак го огледай. И…“

Тя погледна последната книга — онази, на която се беше отказала. Въздъхна, седна и я взе. След като прегледа текста, отвори на илюстрациите в средата.

Това се оказа добра идея.

Сакс се втренчи в една снимка от западна Осемдесета улица през 1867 година. Засмя се и прочете обяснението на съседната страница. Извади мобилния си телефон и натисна копчето за бързо набиране.

— Открих „Потърс Фийлд“, Райм.

— Вече знаем къде е — тросна се Райм. — Остров при…

— Има друг.

— Друго гробище?

— Не е гробище, а кръчма. В Галоус Хайтс.

— Кръчма ли?

Това вече беше интересно.

— Намерих една снимка… или дагеротип, както и да е. Има кръчма, която се казва „Потърс Фийлд“. Била е на западна Осемдесета улица.

„Значи сме бъркали от самото начало“ — замисли се Райм. Съдбовната среща на Чарлз Сингълтън изобщо не е била на острова.

— Има още нещо интересно. Кръчмата е изгоряла. Умишлен палеж.

— Дали случайно не е станало в деня, когато Чарлз Сингълтън е отишъл… как се беше изразил? Да потърси възмездие?

— Да. На петнайсети юли.

„Завинаги погребана под пръст и глина…“

Нещо друго за него? Или за кръчмата?