Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Още не.

— Продължавай да търсиш.

— Дадено.

Затвориха.

Телефонът бе свързан с високоговорителите и Джинива чу разговора.

— Мислите ли, че Чарлз е подпалил кръчмата? — попита разтревожено.

— Не е сигурно, но основната цел на палежите обикновено е заличаване на улики. Може би това е целял Чарлз, да прикрие нещо свързано с кражбата.

— Вижте това писмо — настоя Джинива. — Той пише, че кражбата е нагласена, за да го опозорят. Още ли не сте се убедили, че е невинен?

Втренчи се настоятелно в Райм.

— Да, мисля, че е невинен — отвърна той.

Тя кимна и леко се усмихна. Погледна очукания си часовник и заяви:

— Трябва да се прибирам.

— Ще те закараме — намеси се Бел.

Джинива събра писмата на Чарлз.

— Ще се наложи да ги задържа — каза Райм.

— Да ги задържите ли? Като доказателства?

— Само докато разберем какво става.

Джинива се подвоуми.

— Ще ги пазим.

— Добре.

Тя ги подаде на Мел Купър, който забеляза тревожния ѝ поглед и попита:

— Искаш ли да им направим копия?

Това като че ли я смути:

— Ами, да. Само… те са, нали се сещате, семеен спомен. Това ги прави много важни.

— Няма проблем.

Той ги преснима на ксерокс и ѝ ги даде. Джинива внимателно ги сгъна и прибра в чантата си.

Телефонът на Бел иззвъня. Той се обади, послуша известно време, след това каза:

— Чудесно, донесете го веднага щом ви е удобно. Много сме ви задължени. — Даде адреса на Райм, след което затвори и обясни: — От училището. Намерили са записа от училищния двор, когато съучастникът на Извършител 109 е бил там. Веднага ще го донесат.

— Бога ми — възкликна Райм, — да не искаш да кажеш, че вече имаме истинска следа? И че не е отпреди сто години?

Бел се свърза по радиостанцията с Луис Мартинес и даде указания. След това се обади на Барби Линч, която охраняваше улицата пред дома на Джинива, и тя докладва, че всичко е чисто.

Накрая Бел телефонира на чичото на Джинива, за да се увери, че е у дома.

— Ало?

Бел се представи.

— Добре ли е тя? — попита чичото.

— Добре е. Идваме към вас. Наред ли е всичко?

— Да, всичко е нормално.

— Някакви вести от родителите?

— От нейните ли? Да, брат ми се обади от летището. Скоро тръгват насам. Полетът им се е забавил.

Навремето Райм често летеше до Лондон за консултации със „Скотланд ярд“ и други европейски полицейски агенции. Тогава пътуването през океана бе като разходка до Чикаго или Калифорния. След 11 септември вече не беше така. „Шантав свят“ — помисли си той. Ядосваше се, че родителите на Джинива се бавят толкова. Тя бе може би най-зрялото дете, което познаваше, но при все това се нуждаеше да е до майка си и баща си.

Радиостанцията на Бел изпращя и Луис Мартинес докладва:

— Отпред съм, шефе. Колата е готова, вратата е отворена.

Бел затвори и се обърна към Джинива:

— Да тръгваме.

— Ето те и теб — каза Джон Ърл Уилсън на Томсън Бойд, който седеше в една закусвалня на Броуд Стрийт в долен Манхатън.

Хилавият бял мъж с вид на мухльо подаде на Бойд найлонов плик. Томсън погледна вътре.

Уилсън седна срещу него. Бойд огледа съдържанието на плика. Имаше голям картонен пакет и по-малък хартиен плик. От „Дънкин донътс“, макар че съдържанието му едва ли беше понички. Уилсън използваше пликовете на тази верига закусвални, защото бяха импрегнирани и пазеха от влага. Той беше истински майстор.

— Ще хапнем ли нещо? — попита.

Покрай тях мина сервитьорка с чиния салата. Уилсън беше гладен. Но макар че с Бойд се срещаха все в кафенета и ресторантчета, двамата никога не се бяха хранили заедно. Любимата храна на Уилсън беше пица с газирана вода и обичаше да яде в апартамента си, пълен с инструменти, жици и компютърни части. Все пак Бойд можеше да го почерпи поне един сандвич.

Убиецът обаче отговори:

— Тръгвам след минута-две.

Пред Бойд стоеше чиния с наченат агнешки шишкебап. Уилсън се надяваше поне това да му предложи. Бойд не го направи. Усмихна се на сервитьорката и тя отнесе чинията. Бойд да се усмихва? Нечувано. Уилсън за първи път го виждаше (макар че трябваше да признае, усмивката бе доста странна).

— Тежко, а? — отбеляза Уилсън и кимна към плика; в очите му се четеше гордост.

— Аха.

— Е, как върви?

— Върви.

— Наред ли е всичко?

— Да.

Бойд си заподсвирква тихо, като се опита да подражава на етномузиката, който се чуваше от високоговорителя над тях. Странни трели. Цитра и други инструменти от Индия или Бог знае къде. Бойд обаче доста добре налучкваше нотите. Да убива и да свири с уста — тия две неща добре му се удаваха.