Джефри Дивър - Дванайсетата карта

> кореспонденцията на Чарлз:

— писмо 1, до жена му: войнишките бунтове от 1863 година, насилие срещу чернокожите в щата Ню Йорк, линчуване, палежи; риск за собствеността на чернокожите;

— писмо 2, до жена му: Чарлз участва в битката при Аломатокс в края на Гражданската война.

— писмо 3, до жена му: участва в движението за граждански права; получава заплахи; тайната го измъчва.

През двайсетте години на двайсети век в Ню Йорк възникнало Новото негърско движение, известно като Харлемски ренесанс.

То включвало цяла плеяда от мислители, художници, музиканти и най-вече писатели, които разглеждали изкуството не през призмата на белите американци, а от своя собствена перспектива. В това новаторско движение влизали интелектуалци като Маркъс Гарви и У. Е. Б. Дюбоа, писатели като Зора Нийл Хърстън, Клод Макей и Каунти Кълън, художници като Уилям X. Джонсън и Джон Т. Бигърс и разбира се, музиканти, осигурили непрестанното озвучаване на сцената — Дюк Елингтън, Джозефин Бейкър, У. Ч. Ханди, Юби Блейк.

Трудно би било някой да изпъкне сред останалите в този пантеон на човешкия талант, но ако има такъв човек, това вероятно би бил поетът и новелист Лангстън Хюс, станал безсмъртен с думите: „Какво става с провалената мечта? На слънцето ли бавно съхне… Или с гръм и трясък се взривява тя?“

В страната има много паметни места, свързани с Хюс, но навярно най-голямото, най-динамичното и може би онова, с което той най-много би се гордял, е една стара, тухлена четириетажна сграда в Харлем, на Сто трийсет и пета улица близо до Линъкс Терас.

Като всички училища в големия град, гимназията „Лангстън Хюс“ изпитваше затруднения; имаше твърде много деца и твърде малко средства, постоянно полагаше усилия да задържи добрите учители — а също и учениците — в клас. Ниски такси за обучение, наркотици, банди и ранни бременности — всичко това вредеше на обучението. При все това възпитаници на училището ставаха адвокати, бизнесмени, лекари, учени, танцьори и музиканти, политици, преподаватели. Имаше силни спортни отбори, учебни кръжоци и самодейни групи.

За Джинива Сетъл обаче гимназията бе нещо повече. Тя бе нейното спасение, спокойното ѝ пристанище. Щом зърна червените тухлени стени, тя се поотърси от страха и тревогата след нападението в библиотеката.

Детектив Бел спря и след като огледа района, двамата слязоха. Кимна към улицата и нареди на младия полицай:

— Ти ще чакаш тук.

— Слушам.

Джинива се обърна към детектива:

— Вие също можете да изчакате навън.

Бел се засмя:

— Ще се помотая около теб, ако нямаш нищо против. Е, виждам, че имаш нещо против, но пак ще те придружа.

— Закопча якето си, за да скрие пистолетите. — Никой няма да ми обърне внимание.

Взе учебника по социология.

Джинива се намръщи и тръгна към училището. При скенера на метал момичето показа личната си карта. Детектив Бел се легитимира и пазачът го пусна отстрани на детектора. Беше междучасието преди петия час, който започваше в 11:35, и коридорите бяха пълни. Децата си погаждаха номера, флиртуваха, перчеха се. Имаше едно-две спречквания. Цареше хаос.

— Сега е голямото междучасие — извика Джинива. — Ще отида в стола да си преговоря уроците. Насам.

Три от приятелките ѝ веднага се приближиха и тръгнаха с нея: Рамона, Шалет и Джанет. Бяха добри ученички като нея. Възпитани, послушни, ученолюбиви. При все това — а може би точно заради това — не дружаха много. След училище веднага се прибираха вкъщи, вземаха уроци по цигулка или пиано, готвеха се за състезания по литература или математика и разбира се, учеха. (Джинива понякога завиждаше на другите групички в училище: бандитките, гъзарките, купонджийките и активистките около Анджела Дейвис.) Сега обаче трите се скупчиха около нея като първи дружки и я заразпитваха възбудено: „Докосна ли те? Видя ли оная му работа? Беше ли възбуден? Колко близо беше?“

Бяха чули репортажите и макар че името ѝ не се споменаваше никъде, бяха разбрали, че тя е била замесена в инцидента.

Марела — нейна съученичка и състезателка в отбора по лека атлетика — се приближи и попита:

— Как си, момиче? Окей ли си?

— Да, всичко е точно.

Високата девойка погледна детектив Бел и се намръщи:

— Туй ченге защо ти носи учебника?

— Питай него?

Полицаят се засмя сконфузено.

„Да се престорите на учител. Много яко…“

Киша Скот, която се мотаеше наблизо със сестра си и няколко наконтени гъзарки, ѝ подвикна шеговито: