Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Хей, маце, когато някой те сваля, трябва да му пуснеш! — Ухили се и кимна към стола. — Хайде, ще се видим след малко.

Други не бяха толкова добронамерени. Някакво момче извика:

— Ей, ей, кучката от „Фокс кидс“. Още ли си жива?

— Да, бе, не са ли я пречукали още?

— Мамка ѝ, тая фльорца е толкова кльощава, че само да я бутнеш, ще се разпадне.

Избухна бурен смях.

Детектив Бел се обърна, но хлапетата, които отправиха тези обиди, не се виждаха в морето от анцузи и пуловери, раздърпани джинси, камуфлажни панталони и голи глави — в коридорите на „Лангстън Хюс“ бе забранено да се носят шапки.

— Няма проблем — успокои го Джинива, стисна зъби и сведе очи. — Някои те намразват, ако гледаш прекалено сериозно на учението. Само се перчат.

Често я обявяваха за отличничка на месеца и имаше награди за успеха си през предишните две години. Със средния си бал от 98 процента бе включена в Почетния списък на директора, а пролетта я бяха приели в Националното дружество на отличниците.

— Няма значение.

Дори жестоките обиди „блонди“ или „фльорца“ — чернокожо момиче, което се държи като бяло — не ѝ правеха впечатление. В тях имаше известна истина.

При вратата на стола симпатична дебелана с пурпур рокля се приближи до Бел и се представи като господ Бартън, училищен психолог.

Беше чула за инцидента и се интересуваше дали нива е добре и дали има нужда да разговаря с някого в отдела ѝ.

„Ох, леле, психоложка.“ Джинива се намуси. Само това ѝ липсваше.

— Не, няма нужда. Добре съм.

— Сигурна ли си? Можем да поговорим този следобед.

— Наистина съм добре. Всичко е тип-топ.

— Ще се обадя на родителите ти.

— Няма ги.

— Нали не си сама вкъщи? — намръщи се жената.

— Чичо ми е у нас.

— Ние също се грижим за нея — намеси се детективът.

На Джинива ѝ направи впечатление, че жената дори не поиска той да се легитимира; толкова му личеше, че е ченге.

— Кога ще се върнат родителите ти?

— Вече пътуват насам. В Европа са.

— Днес можеше да не идваш на училище.

— Имам два теста. Не искам да ги пропусна.

Жената се изкиска леко и каза на Бел:

— Никога не съм гледала толкова сериозно на училището. А би трябвало. — Обърна се към момичето. — Сигурна ли си, че не искаш да се прибереш вкъщи?

— Много учих за тези тестове. Трябва да ги взема.

— Добре, но след това остани няколко дни вкъщи. Ще ти изпращаме домашните — изрече жената и се втурна да разтърве две момчета, които се биеха.

— Имаш ли някакви проблеми с нея? — попита полицаят, когато психоложката се махна.

— Не, просто тия психолози… Все се бъркат, където не им е работа, нали разбирате?

Той кимна, сякаш разбираше, но дали беше така? Откъде можеше да знае? Той просто не беше оттук.

Влязоха в шумния стол. Джинива кимна към късото коридорче за тоалетните:

— Може ли да отида?

— Разбира се. Само изчакай за минутка.

Детективът махна на една учителка и ѝ прошепна нещо.

Жената кимна и влезе в тоалетната. След малко излезе и обяви:

— Няма никого.

Бел застана до вратата.

— Ще се погрижа да влизат само ученички.

Джинива влезе. Отдъхна си, че за няколко минути ще остане сама, ще се скрие от любопитните погледи. От тревогата. По-рано се беше ядосала. Държа се дръзко. Но всъщност я беше страх и се чувстваше объркана.

Излезе от кабинката и изми ръцете и лицето си. Едно друго момиче бе влязло и се гримираше. Вероятно от по-горен клас. Висока, хубава, с добре оформени вежди и издържана прическа. Изгледа я от глава до пети. Но не заради шума по медиите. Преценяваше я. Тук това се случваше постоянно. Преценяване на конкуренцията. Какви бяха тия парцалки, колко дрънкулки имаше, бяха ли от истинско злато, как бе сплетена косата ѝ, това истински кичури ли бяха? Дали не прикриваше, че е бременна?

Джинива, която винаги харчеше джобните си пари за книги, не за дрехи и гримове, винаги получаваше ниска оценка.

Пък и природата не я беше надарила с нещо, с което да се похвали. Трябваше да си поеме дълбоко въздух, ако искаше да изпълни сутиена си, а и рядко го слагаше. Момичетата от „Делано“ наричаха гърдите ѝ „пъпки“ и често ѝ говореха в мъжки род. (Най-много я болеше не когато се заяждаха с нея, а когато някой наистина я сбъркаше с момче.) Пък и косата ѝ… буйна и твърда като тел. Нямаше време да я сплита. Това ѝ отнемаше прекалено много време и макар че Киш ѝ правеше плитките, с тях тя изглеждаше по-малка, като момиченце, облечено по вкуса на майка си.