Джефри Дивър - Дванайсетата карта

„Ето я, хилавата кучка… хванете я…“

Другата ученичка се обърна с гръб към огледалото. Беше красива и нахакана, със секси тяло, формите ѝ се подчертаваха от дрехите, косата ѝ бе дълга и изкуствено изправена, носеше лек руж на бузите. Обувките ѝ бяха червени като захаросани ябълки. Пълна противоположност на Джинива.

Вратата се отвори и сърцето на Джинива се сви.

В тоалетната влезе Джонет Монро, също от горните класове. Не беше много по-висока от Джинива, но по-едра, по-широкоплещеста и мускулеста. Имаше татуировки на двете ръце и издължено лице с цвят на кафе. Погледна хладно по-малкото момиче, което веднага извърна поглед.

Джонет носеше само неприятности. Тя бе от бандитките. Говореше се, че продавала дрога, можела да ти осигури каквото поискаш — хашиш, кока, хапчета. А пък ако не ѝ кихнеш кинти, ще те маризи — или най-добрата ти приятелка, или дори майка ти — докато не се издължиш. Тази година ченгетата на два пъти я хващали, дори изритала един в топките.

Джинива се втренчи в краката си. Детектив Бел нямаше как да знае колко опасна е Джонет, затова я беше пуснал. Без да избърше ръцете и лицето си, тя тръгна към вратата.

— Хей, кучко — изръмжа Джонет и я изгледа хладно. — Да, ти, парцаланке. Я стой тук.

— Ама…

— Млък! — Погледна другото момиче за момент. — Ти се пръждосвай!

Момичето бе по-високо и по-едро от Джонет, но спря да се конти и бавно събра гримовете си. Опита се да се оттегли с известно достойнство, като попита:

— На кого ще казваш да се чупи, ма?

Джонет не отговори, само пристъпи напред. Другото момиче грабна чантичката си и избяга. Един молив за очертаване на устни изпадна. Джонет го взе, погледна го и го прибра в джоба си. Джинива пак понечи да се измъкне, но Джонет вдигна ръка и ѝ даде знак да се приближи. Дръпна я към една кабинка и се огледа дали са сами.

— Какво искаш?

— Затваряй си плювалника — сопна се Джонет.

Беше бясна. Господин Райм бе прав. Ужасният човек от библиотеката още я преследваше. Някак си бе открил училището ѝ и бе наел Джонет. Защо, по дяволите, трябваше да идва?

Джинива понечи да запищи.

Джонет го предвиди, за секунда застана зад нея и запуши устата ѝ с ръка.

— Тихо!

Тя стисна Джинива през кръста и я завлече в дъното на помещението. Джинива опита да се съпротивлява, но не можеше да се мери с Джонет. Втренчи се в татуирания кървав кръст на ръката ѝ и извика:

— Моля те…

Джонет бръкна в чантичката си. Какво бе намислила? Проблесна нещо метално. Нож или пистолет? За какво бяха тия скенери за метал, когато учениците толкова лесно вкарваха оръжие?

Джинива започна да се гърчи, опитваше да се освободи.

Хулиганката вдигна ръката си пред очите ѝ.

Не…

Държеше сребриста полицейска значка.

— Ще млъкнеш ли най-после? — раздразнено попита Джонет.

— Ама…

— Ще мълчиш ли?

Джинива кимна.

— Не искам никой навън да чуе… Успокои ли се вече?

Джинива пак кимна и Джонет я пусна.

— Ти си…

— Полицайка. Да.

Джинива се отдръпна и се долепи до стената. Пое си дълбоко дъх. Джонет се приближи до вратата, открехна я и прошепна нещо на детектив Бел, който влезе.

— Запознахте ли се вече? — попита.

— Може да се каже — измърмори Джинива. — Наистина ли е полицайка?

— Във всички училища има полицаи под прикритие — обясни детективът. — Обикновено жени, представят се за ученички от горните класове.

— Защо просто не ми казахте? — сопна се Джинива.

Джонет кимна към кабинките:

— Не знаех дали сме сами. Извинявай, че те уплаших, но не мога да рискувам да разваля прикритието си. — Погледна Джинива и поклати глава. — Съжалявам за онова, което ти се е случило. Ти си добро момиче. Никога не си ми създавала грижи.

— Ченге… — още не можеше да повярва Джинива.

Джонет се изкиска пискливо, като кокетна ученичка:

— Точно така, от най-коравите.

— Толкова си яка. Никога не бих се сетила.

— Помниш ли как хванаха ония хлапета, дето вкараха пистолети в училище? — намеси се Бел.

Джинива кимна:

— Да, и някаква бомба.

— Щяло е да стане като в Колумбия. Джонет разбрала и предотврати кръвопролитието.

— Не трябваше да се издавам, затова не можах да ги пипна сама — с известно съжаление добави полицайката — Така, докато си в училище, аз ще те пазя. Ако нещо те тревожи, само ми дай знак.

— Бандитски знак ли?

Джонет се засмя:

— Не се обиждай, Джен, ама не ти отива да се правиш на бандитка. Ако започнеш да ми правиш знаци, всички ще разберат каква е работата. По-добре просто се почеши по ухото. Разбрахме ли се?