Джефри Дивър - Дванайсетата карта

От отчаяние или от страх, че злодеянието му не може да остане ненаказано, господин Сингълтън се хвърлил в реката. Изкрещял думи, които никой не успял да чуе.“

— Дотук е стигнала Джинива преди нападението — отбеляза Райм. — Забрави Гражданската война, Сакс. Това се казва да те държат в напрежение. Продължавай, Купър.

„Изчезнал под водата и всички помислили, че е загинал. Трима полицаи взели лодка от близкия кей и навлезли в реката, за да се уверят. Най-сетне го открили, замаян от падането, вкопчен за една плаваща греда. Патетично (престорено според някои очевидци) повтарял имената на съпругата и сина си.“

— Поне е оцелял — намеси се Сакс. — Джинива ще се зарадва.

„Получил лекарска помощ, бил окован и отведен в затвора. Делото било насрочено за същата вечер. Пред съда били представени неопровержими доказателства, че Сингълтън е откраднал банкноти и златни монети, възлизащи на баснословната сума от трийсет хиляди долара.“

— Така си и мислех — заяви Райм. — Скрито имане. На колко се равнява това в наши дни?

Купър проведе ново търсене и надраска няколко числа в бележника си.

— Равняват се на около осемстотин хиляди долара — обясни след малко.

Райм изръмжа:

— „Баснословна сума“. Така си е. Продължавай.

„Портиерът на една съседна сграда видял как господин Сингълтън влиза през задния вход на фонда за обучение на бивши роби и излиза двайсет минути по-късно с две големи торби. Полицията извикала управителя на фонда и се установило, че сейфът е разбит с чук и длето, каквито по-късно били намерени у подсъдимия. Били представени доказателства, че на няколко срещи в Галоус Хайтс господин Сингълтън е спечелил благоразположението на изтъкнати граждани като почитаемите Чарлз Съмнър, Тадеус Стивънс и Фредерик Дъглас и сина му Люис Дъглас под претекст, че помага на тези благородни мъже за защитата на правата на народа си пред Конгреса.“

— А, чудесно. Това са срещите, за които говорихме. Наистина са били за защита на гражданските права. А тези хора сигурно са колегите, които той споменава в писмата си. Изглежда, че са били големи клечки. Какво друго пише?

„Според прокурора мотивът му да помага на тези изтъкнати личности бил не да помогне за каузата на негрите, а да събере сведения за фонда и други авоари, които би могъл да ограби.“

— Това ли е тайната? — запита се Сакс.

„На процеса господин Сингълтън не коментира тези обвинения, освен най-общо и заяви, че обича съпругата и сина си. Капитан Симс успя да намери голяма част от откраднатото. Предполага се, че негърът е скрил останалите няколко хиляди, но той отказа да разкрие къде. Нищо от тези пари не беше намерено, освен сто долара в златни монети, които господин Сингълтън носел при залавянето си.“

— Теорията за заровено съкровище пропада — измърмори Райм. — Жалко, тъкмо започваше да ми харесва.

„Обвиняемият бързо бе обявен за виновен. Съдията задължи бившия роб да върне остатъка от откраднатото, но той пак отказа, твърдейки, че е невинен. Затова съдията мъдро отсъди цялото имущество на престъпника да бъде конфискувано и продадено за възстановяване на сумата, а на самия него наложи пет години лишаване от свобода.“

Купър вдигна очи. — Това е.

— Защо му е на някого да прибягва към убийство само за да потули тази история? — недоумяваше Сакс.

— Да, това е големият въпрос… — Райм се втренчи в тавана. — И така, какво знаем за Чарлз? Бил е учител и е участвал във войната, имал е ферма в щата и е работил там. Бил е арестуван и осъден за кражба. Пазел е някаква тайна, която би имала трагични последствия, ако се разчуе. Посещавал е тайни събрания в Галоус Хайтс. Участвал е в движението за граждански права и е бил близък с изтъкнати политици на своето време.

Райм се приближи с количката до монитора, зачете се в статията. Не виждаше никаква връзка между тогавашните събития и случая с Извършител 109.

Телефонът на Селито иззвъня. Той се обади и се заслуша за момент. Вдигна вежди.

— Добре, благодаря. — Затвори и погледна Райм. — Бинго!

— Какво „бинго“?

— Един от екипите, претърсващи Италианския квартал около мястото на Колумбовия фестивал, е попаднал на евтино магазинче на улица „Мълбъри“. Продавачката си спомнила, че преди няколко дни бял мъж на средна възраст е купил всичко, което открихме в плика на престъпника. Запомнила го заради шапката.

— Носил е шапка?

— Не, купил си шапка. Плетена. Направило ѝ впечатление, защото, когато я пробвал, я нахлузил върху лицето си. Видяла го е огледалото на системата за охрана. Уплашила се, че ще я ограби, но той сложил шапката в кошницата си, занесъл всичко на касата, платил и си тръгнал.